Но само дотам.
Момчето направи свирки на всички поред, но когато стигна до Хокан, той изпита вътрешна съпротива. Прекалено гнусна беше цялата работа. Стаята смърдеше на възбуда, алкохол и спарено. Капка от спермата на Уве лъщеше върху бузата на момчето. Хокан отблъсна главата му, когато то се наведе над слабините му.
Останалите му се подиграха, накрая направо го заплашиха. Той беше свидетел, трябваше да стане съучастник. Осмиваха го заради скрупулите му, но не беше до скрупули. Просто толкова гадно беше всичко. Единствената стая в наетата квартира на Оке, четирите различни фотьойла, подредени специално за случая, танцовата музика от уредбата.
Той плати своята част и повече не се видя с компанията. Имаше си списанията, снимките и филмите. Предостатъчно. А може би наистина опираше до скрупули, които в момента се проявиха като гнусливост.
Защо тогава съм тръгнал към градската библиотека?
Можеше да вземе някоя книга. Пожарът преди три години бе изпепелил целия му живот, включително и книгите. Да. Защо да не вземе „Накитът на кралицата“ на Алмквист, преди да извърши доброто си дело?
В библиотеката беше спокойно толкова рано преди обед. Главно възрастни мъже и студенти. Бързо откри книгата, която търсеше, прочете началните думи:
Тинтомара! Две неща са бели: невинност и арсеник — и я върна на рафта. Неприятно. Напомни му за предишния живот.
Обичаше тази книга, използваше я в часовете. Прочитът на началните думи го накара да закопнее за фотьойл за четене. А фотьойлът да е в дом, който е негов, дом, пълен с книги, и той отново да има работа и още какво ли не. Но беше открил любовта и сега тя диктуваше условията. Никакъв фотьойл.
Потърка ръце, сякаш да изтрие книгата, която бяха държали, и влезе в читалнята.
Дълги маси, читатели. Думи, думи, думи. Далече в дъното видя момче с кожено яке, то се люлееше на стола си, докато разсеяно преглеждаше някаква книжка с картинки. Хокан се запъти натам, престори се, че го интересува полицата с издания по геология, а от време на време поглеждаше към момчето. Накрая то благоволи да вдигне очи и въпросително изви вежди: искаш ли?
Не, не искаше. Момчето беше на около петнайсет, с плоско пъпчиво източноевропейско лице и тесни хлътнали очи. Хокан сви рамене и излезе от читалнята.
Момчето го настигна пред главния вход и със съответния жест с палец попита на английски:
— Огънче?
— Не пуша.
— Окей. — Извади пластмасова запалка, запали цигара и примижа към него през пушека. — Какво харесва тебе?
— Не, аз…
— Млад? Харесваш млад?
Отдръпна се от момчето, отдалечи се от главния вход, където можеше някой да се появи. Трябваше да помисли. Не подозираше, че става толкова лесно. Нали беше просто за играта, да провери дали казаното от Герт е вярно.
Момчето го последва, спря се до него при каменната стена.
— Колко? Осем, девет? Е, трудно, но…
— НЕ!
Чак толкова извратен ли изглеждаше? Глупости. Уве и Торни не изглеждаха никак… особени. Обикновени мъже с обикновени професии. Само Герт, който живееше от огромното наследство на баща си и можеше да си позволи какво ли не, след многобройните пътувания в чужбина бе започнал да добива наистина гаден вид. Провиснали устни, мътен поглед.
Момчето млъкна, когато Хокан повиши глас, огледа го с тесните си очички. Дръпна още веднъж от цигарата, пусна я на земята и я стъпка, разпери ръце:
— Какво?
— Не, аз само…
Момчето направи половин крачка напред.
— Какво?
— Аз… може би… дванайсет?
— Дванайсет? Харесваш дванайсет?
— Аз… да.
— Момче.
— Да.
— Окей. Ти чакаш. Номер две.
— Моля?
— Номер две. Тоалетна.
— А, да.
— Десет минути.
Момчето вдигна ципа на коженото си яке и изчезна надолу по стълбите.
Дванайсет години. Втора кабинка. Десет минути.
Това беше наистина, наистина тъпо. Ами ако дойде някой полицай? Те сто на сто знаеха какво става тук — след толкова много години. Ще загази. Ще го свържат със завчерашното и край с него. Не биваше да го прави.
Просто отиваш до тоалетната да видиш как е.
Там беше празно. Писоар и три кабинки. Очевидно номер две беше средната. Той пъхна монета от една крона, отвори вратата, влезе, затвори и седна на тоалетната чиния.