Дойдоха още момчета, сред тях и Мике. Усмихна се с обичайната си загадъчна усмивка, която можеше да означава всичко — и че ти носи хубав подарък, и че ще ти причини нещо ужасно.
В случая беше второто, макар самият Мике да не знаеше в каква степен.
На път за тренировката го настигна Йони, помоли го нещо, понеже мислел да се пошегува малко с Оскар. На Мике му се видя напълно в реда на нещата. Обичаше шегичките. Освен това цялата му колекция от карти с хокеисти бе изгоряла във вторник вечерта, така че с удоволствие щеше да се повесели за Оскарова сметка.
Засега се усмихваше.
Тренировката продължи. На Оскар му се струваше, че другите го гледат странно, но опиташе ли да срещне нечий поглед, те извръщаха очи. Най-много му се искаше да се прибере у дома.
… Хайде, тръгвай…
Просто да си отиде.
Учителят обаче го наглеждаше, нахъсваше го и всъщност той не можеше да се измъкне. Освен това все пак беше по-добре да е тук, отколкото вкъщи.
Когато приключи, Оскар беше толкова изтощен, че дори нямаше сили да се чувства зле. Отиде на душовете малко след останалите, изкъпа се с гръб към тях. Не че имаше някакво значение. Така или иначе се къпеха голи.
Остана малко до стъклената стена между банята и басейна, забърса с ръка местенце на замъгленото стъкло, през него погледа другите, които скачаха в басейна, гонеха се, мятаха топки. И отново го връхлетя. Не като мисъл, изразена с думи, а като силно усещане:
Самотен съм. Съвсем самотен.
Учителят го забеляза, махна му да дойде, да скочи във водата. Оскар се спусна, отиде до басейна и погледна надолу в химически синята вода. Не му се скачаше и слезе по стъпалата в доста студената вода.
Мике седеше на ръба, усмихна се и му кимна. Оскар загреба няколко пъти, за да е по-близо до учителя.
— Orre!
С крайчеца на окото мярна прелитащата топка със секунда закъснение. Тя пльосна точно пред него и пръски хлорирана вода му влязоха в очите. Запариха му като сълзи. Разтърка очи и щом вдигна глава, видя учителя, който го гледаше със… съчувствие? Или презрително.
Може би само така му се стори; той отблъсна топката, която се люшкаше под носа му, и се гмурна. Потопи глава, косата му се разпиля, погъделичка му ушите. Той разпери ръце и застина, полюшваше се с водата. Все едно беше мъртъв.
Все едно можеше да се носи така цяла вечност.
И никога вече нямаше да се наложи да вдигне глава и да срещне погледите на онези, които в крайна сметка му желаеха само злото. Или когато вдигне глава и погледне, светът ще е изчезнал. Ще остане единствен той и огромната синева.
Но дори и с уши под водата дочуваше далечните звуци, плискането на околния свят, и когато вдигна лице, светът, разбира се, беше пред него: ехтящ, звънлив.
Мике бе станал от края на басейна, а другите се бяха залисали в нещо като волейбол. Бялата топка летеше във въздуха, ясно се очертаваше на фона на черните заскрежени прозорци. Оскар отплува към дълбоката част на басейна, спря се там, топнат до носа във водата, и се загледа.
Мике бързо притича откъм банята в другия край, извика:
— Господин учител! Звъни се в стаята ви!
Авила измърмори нещо и се запъти към душовете. Последното, което Оскар видя, беше размитият му силует зад запотеното стъкло. След това учителят изчезна.
Заеха позиции веднага щом Мике се появи откъм банята.
Йони и Джими се промъкнаха в залата; Рогер и Пребе застанаха до вратата. Чуха Мике да вика към басейна, приготвиха се.
Меките стъпки на боси крака се приближиха, прекосиха салона и след няколко секунди господин Авила влезе през вратата на съблекалнята на път към стаята си. Пребе вече бе навил около китката си чорапа, пълен с дребни монети, за да го захване по-здраво. В момента, в който учителят стигна до вратата и беше с гръб към него, направи крачка напред и го замери с тази тежест по главата.
Пребе не беше от най-ловките и Авила сигурно чу нещо. Насред замахването той изви глава и ударът го улучи над ухото. Така или иначе, ефектът беше същият. Учителят полетя напред, удари си глава в касата на вратата и се свлече на пода.
Пребе седна на гърдите му и нави тежкия вързоп с монети, за да бъде готов за още един удар в случай на нужда. Но май не се налагаше. Ръцете на учителя потръпнаха, обаче той не направи ни най-малък опит за съпротива. Пребе не вярваше да е мъртъв. Нямаше такъв вид.