Ако се изскубна… пет минути…
Беше го правил — просто да опита — и издържаше най-много три. Почти.
— Шест… пет… четири… три…
Учителят. Учителят ще дойде преди…
— Две… едно… нула!
Оскар успя да си поеме едва половин глътка въздух, преди Джими да натисне главата му под водата. Загуби опора и долната част на тялото му бавно изплува нагоре, главата му се притисна към гърдите на сантиметри под водата, черепът му пламна, щом хлорираната вода раздразни драскотини и ранички по кожата му.
Едва ли бе изминала и минута, когато започна да го обзема паника.
Ококори очи и видя само светлосиньо… розова мъгла, която се раздвижваше при опитите му да окаже съпротива с тялото си, макар да не се получаваше, понеже нямаше никаква опора. Краката му ритаха на повърхността и светлосиньото пред очите му се набръчка, начупи се в светлинни вълни.
От устата му се надигнаха мехурчета и той замаха с ръце, понесе се по гръб и прикова очи към бялото, към полюшващите се лъчи на луминесцентните лампи на тавана. Сърцето му удряше като ръка по стъкло на прозорец и когато случайно пое вода през носа, усети в тялото си някакво спокойствие. Сърцето му обаче заби по-бързо, по-упорито, искаше да живее и той пак зарита отчаяно, опитваше да се хване за нещо, а нямаше нищо за хващане.
Главата му бе притисната по-надълбоко. И за свое учудване той си помисли:
По-добре това. Отколкото окото.
След две минути Мике взе адски да се притеснява.
Ама те сякаш… сякаш наистина възнамеряват… Озърна се сред останалите момчета, но никой не изглеждаше особено навит да се намеси, а и той само отрони приглушено:
— Йони… какво, по дяволите…
Не че Йони го чу. Беше коленичил накрай басейна и не помръдваше. Бе насочил ножчето към водата, към начупената бяла фигура, която се движеше там.
Мике погледна към душовете. Защо се бави сега пък учителят? Патрик бе изтичал да го викне, защо не идва?
Мике се изтегли към ъгъла, към тъмната стъклена врата, която водеше към мрака отвън, скръсти ръце на гърдите си.
С периферното зрение сякаш видя нещо да пада от покрива вън. Чу да се чука по стъклената врата, тя чак се разтресе в пантите.
Той се надигна на пръсти, надзърна през прозорчето с обикновено стъкло отгоре и видя малко момиченце. То вдигна лицето си към неговото.
— Кажи: влез!
— К… какво?
Мике обърна очи към ставащото при басейна. Тялото на Оскар бе спряло да се движи, но Джими все още седеше наведен над него, натискаше главата. Гърлото го заболя, когато преглътна.
Каквото ще да е. Само да свърши.
Отново се почука по стъклото, по-силно. Той погледна в мрака навън. Когато малката отвори уста и му изкрещя, той успя да види… зъбите й… а и нещо висеше от ръцете й.
— Кажи, че може да вляза!
Каквото ще да е.
Мике кимна, отрони едва доловимо:
— Може да влезеш.
Малката се дръпна от вратата, изчезна в мрака. Онова, дето висеше от ръцете й, проблесна и нея вече я нямаше. Мике пак се извърна към басейна. Джими бе издърпал главата на Оскар от водата, взел си бе обратно ножчето от Йони, насочи го към лицето на Оскар, прицели се.
На черния прозорец в средата се появи светлинно петно и една микросекунда по-късно то се натроши.
Закаленото стъкло не се пръсна като обикновените стъкла. То гръмна на хиляди малки заоблени парчета, които се посипаха със звън до ръба на басейна, полетяха във водата, в залата, заблещукаха като безброй бели звезди.
Епилог
Петък
13 ноември
Петък, тринайсети…
Гунар Холмберг седеше в празния кабинет на директора, опитваше се да въведе ред в записките си.
Прекара целия ден в училището в Блакеберг: огледа местопрестъплението, говори с учениците. Долу при басейна двама специалисти от центъра и експерт по анализ на кръвни проби от криминалната лаборатория продължаваха да събират улики.
Снощи там бяха убити двама младежи. И един трети… изчезна.
Дори говори с Мари-Луис, класната ръководителка. Стана му ясно, че изчезналото момче, Оскар Ериксон, беше вдигнало ръка и отговорило на въпроса му за хероина преди три седмици. Спомни си го.