Тогава полицаят щеше да дойде в училище, учителите щяха да станат напрегнати и тревожни, щеше да се създаде една такава атмосфера. Тя му харесваше.
— Никога повече. Каквото щеш да кажеш.
— Хокан…
— Не. Не, и толкова.
— Ще умра.
— Ами давай.
— Наистина ли?
— Не. Не наистина. Но нали можеш… и ти самата.
— Твърде слаба съм. Все още.
— Не си слаба.
— Твърде слаба за това.
— Ами не знам тогава. Обаче няма да го правя повече. Толкова е… отвратително, толкова…
— Знам.
— Не знаеш. За теб е друго…
— Ти пък откъде знаеш как е за мен?
— Нямам представа. Но ти поне си…
— Да не мислиш, че… ми харесва?
— Не знам. Харесва ли ти?
— Не.
— Добре, не. Така или иначе… аз няма да го направя повече. Сигурно си имала други, които са ти помагали и са били… по-оправни от мен.
— …
— Така ли е?
— Да.
— Аха…
— Хокан?…
— Обичам те.
— Да.
— А ти обичаш ли ме? Поне мъничко?
— Ще го направиш ли още веднъж, ако ти кажа, че те обичам?
— Не.
— Искаш да кажеш, че трябва да те обичам въпреки това?
— Обичаш ме само ако ти помагам да оцелееш.
— Да. Любовта не е ли точно това?
— Ако вярвах, че ще ме обичаш, дори ако не го правя…
— Да?
— … може би щях да го направя.
— Обичам те.
— Не ти вярвам.
— Хокан… Ще изкарам близките няколко дни, но после…
— Тогава гледай да ме заобичаш.
Петък вечер в китайския. Часът е осем без петнайсет и цялата тайфа се е събрала. Освен Карлсон, който си е вкъщи и гледа „Музикотрошачките“, но все едно. Той не им е кой знае колко приятен. Ще се изтърси по-късно, когато шоуто свърши, и ще се похвали колко много въпроси е познал.
На масата за шестима в ъгъла до вратата са седнали Лаке, Морган, Лари и Йоке. Йоке и Лаке обсъждат кои видове риба виреят и в сладки, и в солени води. Лари чете вечерния вестник, а Морган си клати крака и потропва в такт с нещо различно от китайската музика, която звучи приглушено откъм невидимите тонколони.
На масата пред тях са наченатите им халби. На стената над бара висят портретите им.
Собственикът на ресторанта бил принуден да избяга от Китай във връзка с културната революция — заради сатиричните си карикатури на властимащите. Затова пък сега прилага уменията си върху редовните клиенти. На стената висят дванайсет дружески шаржа, направени с туш.
Старчетата. И Виргиния. Мъжките физиономии са в едър план и с акцент върху отделни черти.
Набръчкано лице с хлътнали бузи и огромни клепнали уши — Лари е като симпатичен, но изгладнял слон.
Грубите сключени вежди на Йоке са превърнати в розови храсти, в които е кацнала пойна птичка — вероятно славей.
Заради стила си Морган е дарен с някои черти на късния Елвис. Солидни бакенбарди и поглед тип hunka-hunka burnin’ love, бейби. Главата е забита върху малко телце с китара в поза Елвис. Морган е по-доволен от шаржа, отколкото би си признал.
Лаке изглежда най-угрижен. Очите са уголемени, изпълнени със страдание. От устата му стърчи цигара, а пушекът й се е скупчил в дъждовен облак над главата му.
Виргиния е единствената, нарисувана в цял ръст. Във вечерна рокля, грейнала като звезда с лъскави пайети, тя стои с разперени ръце, обкръжена от стадо прасета, които я зяпат в недоумение. По нейна молба собственикът й направи още един такъв шарж, абсолютно същия, за да си го има вкъщи.
Има и други. Някои не са от тайфата. Други вече не идват. Трети не са между живите.
Чарли падна на стълбите във входа си една вечер на прибиране от ресторанта. Разби си черепа на мозаечния под. Краставицата си докара цироза на черния дроб и умря от кръвоизлив в гърлото. Една вечер, няколко седмици преди да си отиде, вдигна ризата си и им показа червена паяжина от кръвоносни съдове, които се разклоняваха от пъпа му. „Адски скъпа татуировка“, беше им казал, а скоро след това умря. Почетоха паметта му, като сложиха портрета му на масата и цяла вечер вдигаха наздравици с него.
Карлсон не е нарисуван.
Тази петъчна вечер ще им бъде последна заедно. Утре един от тях ще си отиде завинаги. Ще се превърне в поредната рисунка, която виси на стената просто за спомен. И вече нищо няма да е същото.