Лари остави вестника, сложи очилата си на масата и отпи глътка бира.
— Ах, по дяволите! Какъв ли болен мозък е подобен човек?
Показа им статията със заглавие ДЕЦАТА СА В ШОК и снимка от училището във Велингбю, а на по-малка снимка се виждаше мъж на средна възраст. Морган хвърли поглед към вестника, посочи го.
— Този ли е убиецът?
— Не, това е директорът на училището.
— Ама изглежда като убиец. Типичен убиец.
Йоке посегна за вестника.
— Може ли да погледна…
Лари му го подаде и той го задържа на една ръка разстояние от очите си, вгледа се в снимката.
— На мен пък ми прилича на някакъв консерватор.
Морган кимна.
— Нали и аз това казвам.
Йоке обърна вестника към Лаке, за да види и той снимката.
— Какво ще кажеш?
Лаке я погледна без никакво желание.
— Не, не знам. Тръпки ме побиват от такива работи.
Лари дъхна върху очилата си и ги избърса в ризата си.
— Ще го пипнат. Няма да се измъкне след такова нещо.
Морган барабанеше с пръсти по масата, посегна за вестника.
— Какво стана с „Арсенал“?
Лари и Морган се впуснаха да обсъждат слабия английски футбол в момента. Йоке и Лаке пиеха мълчаливо бирите си и запалиха по цигара. После Йоке поде темата за треската, как щяла да изчезне от Балтийско море. Вечерта продължи в същия дух.
Карлсон така и не се появи, но към десет часа влезе някакъв мъж, когото никой от тях не познаваше. На този етап разговорът се бе оживил и те не забелязаха новодошлия, преди да седне на маса в другия край на помещението.
Йоке се наведе към Лари.
— Какъв е този?
Лари му хвърли дискретен поглед, поклати глава.
— Не знам.
Новият си поръча голямо уиски и го удари набързо, поръча второ. Морган подсвирна.
— Глей к’во става.
Онзи сякаш не осъзнаваше, че го наблюдават. Просто си седеше кротко на масата и се взираше в ръцете си; имаше такъв вид, сякаш цялата гадост на света тежи на раменете му. Гаврътна бързо и второто уиски и поръча още едно.
Келнерът се наведе към него и каза нещо. Мъжът бръкна в джоба си и му показа няколко банкноти. Келнерът направи жест, сякаш изобщо не е имал предвид това, макар че, разбира се, беше имал предвид точно това, и отиде да изпълни поръчката.
Не ги изненада, че бе поставена под въпрос платежоспособността на мъжа. Дрехите му бяха измачкани и омърляни, сякаш бе спал с тях на непредвидено за целта място. Малкото коса около оплешивялото теме не беше подстригана и висеше над ушите му. На лицето му се открояваха големият червен нос и издадената брадичка. Помежду им мърдаха малки пълни устни, сякаш човекът си говореше сам. Той изобщо не реагира при сервирането на поредното уиски.
Тайфата се върна към прекъснатата дискусия: дали Улф Аделсон ще е дори по-зле от Йоста Буман4. Единствен Лари от време на време надзърташе към самотника. След малко, когато онзи бе поръчал поредното уиски, той се обади:
— Дали не би трябвало… да го поканим при нас?
Морган погледна през рамо, сега непознатият имаше още по-унил вид.
— Как не! Жена му го е зарязала, котката е умряла и животът е ад. Знам го и без това.
— Може да почерпи.
— Така по става. Тогава, ако ще и рак да има — сви рамене Морган. — Не възразявам.
Лаке погледна Лари и Йоке. Те кимнаха. Той стана, отиде до масата на самотника.
— Здравей.
Човекът вдигна очи към него. Погледът му беше замъглен. Чашата на масата стоеше почти празна. Лаке се подпря на отсрещния стол и се приведе.
— Дали не би искал… да дойдеш при нас?
Онзи поклати глава и махна вяло, сякаш го пъдеше:
— Не. Мерси. Седни де!
Лаке дръпна стола и седна. Мъжът допи чашата си и повика келнера.
— Ще пиеш ли нещо? Аз черпя.
— Добре тогава. Каквото ти ще пиеш.
Лаке не искаше да произнася думата „уиски“, понеже му се струваше нагло да подсказва на някого да почерпи с нещо толкова скъпо, но човекът само кимна и щом келнерът дойде, вдигна два пръста с V-знак, сочейки Лаке. Лаке се облегна назад. Откога ли не беше пил уиски в заведение? От три години? Минимум.
Мъжът не прояви желание да започне разговор, така че Лаке се поокашля и поде: