— Ти се прибирай. Аз живея тук по-отдавна от теб.
Така й се пада. Завърши бялата страна и трудно можеше да продължи. Останалите цветове се сливаха в тъмносива маса. Продължи да върти наслуки.
Когато пак вдигна очи, тя беше стъпила на перилото и скочи долу. Стомахът му се обърна от тупването й на земята; ако той беше пробвал такъв скок, щеше да се натроши. Тя обаче се приземи меко като котка и се насочи право към него. Той се съсредоточи върху кубчето. Тя застана пред него.
— Какво е това?
Оскар я погледна, после кубчето, после отново нея.
— Това?
— Да.
— Не знаеш ли?
— Не.
— Кубчето на Рубик.
— Какво каза?
Оскар произнесе думите ясно:
— Куб-че-то на Ру-бик.
— Какво е това?
Той сви рамене.
— Играчка.
— Главоблъсканица?
— Да — Оскар й подаде кубчето. — Искаш ли да опиташ?
Тя го взе от ръката му, завъртя го, огледа всички страни. Оскар се изсмя. Приличаше му на маймуна, която разглежда някакъв плод.
— Не си ли виждала такова нещо?
— Не. Как се прави?
— Ето така…
Оскар взе кубчето и тя седна до него. Показа й как се върти, обясни й, че целта е да подреди всяка страна само в един цвят. Тя го взе и започна.
— Виждаш ли цветовете?
— Естествено.
Той я погледна крадешком, докато въртеше кубчето. Носеше същия розов пуловер като вчера и не му беше ясно как не замръзва. На него самия вече му беше студено от седенето на едно място, въпреки якето.
Естествено.
Освен това тя говореше странно. Като възрастна. Може би дори беше по-голяма от него, макар и тъй крехка? Тънката й бяла шия стърчеше от яката на полото и се извиваше в ясно очертана линия на брадичката. Като на манекен от витрина.
Но вятърът духна към Оскар, той преглътна и задиша през устата. Манекенът смърдеше.
Не се ли къпе?
Вонята обаче беше по-гадна от миризма на стара пот. По-скоро приличаше на миризмата, когато се маха превръзка на инфектирана рана. А косата й…
Когато се осмели да я разгледа по-внимателно, както се беше залисала с кубчето, забеляза, че косата й е мазна и сплъстена на кичури и фъндъци. Все едно беше омазана с лепило или… кал.
Докато я гледаше, вдиша през носа и за малко да повърне. Стана, отиде до люлките и седна там. Не можеше да остане близо до нея. На нея очевидно не й пукаше.
След малко той стана и пак се приближи; тя беше вглъбена в играта с кубчето.
— Виж, трябва да се прибирам.
— Мм.
— Кубчето…
Тя се сепна. Поколеба се за миг, после му го подаде, без да продума. Оскар го взе, погледна я и й го върна.
— Добре, вземи го. До утре.
Тя не го прие.
— Не.
— Защо?
— Утре може да ме няма тук.
— Тогава до вдругиден. Най-късно.
Тя се замисли. И взе кубчето.
— Благодаря. Може и утре да съм тук.
— Тук?
— Да.
— Окей. Чао.
— Чао.
Щом се извърна и я остави, Оскар пак чу лекото щракане на кубчето. Тя смяташе да остане тук с тънкия си пуловер. Майка й и татко й трябва да са… много особени, щом я оставят да излиза така. Ще вземе да си докара възпаление на пикочния мехур.
— Къде беше?
— Навън.
— Пиян си.
— Да.
— Нали решихме да спреш пиенето.
— Ти реши. Какво е това?
— Главоблъсканица. Знаеш, че ти вреди…
— Откъде е?
— Взех я за малко. Хокан, ти трябва…
— Че от кого?
— Хокан… Недей!
— Тогава ме зарадвай.
— Какво искаш?
— Позволи ми да те докосна.
— Добре. Но при едно условие.
— Не. Не, не! Това не.
— Утре. Налага се.
— Не. Никога повече. Как така „за малко“? Никога нищо не си вземала „за малко“. Какво е това всъщност?
— Главоблъсканица.
— Нямаш ли си достатъчно? Повече те е грижа за главоблъсканиците ти, отколкото за мен. Главоблъсканици. Гушканици. Главоблъсканици. От кого я взе? ОТ КОГО Я ВЗЕ, те питам!
— Хокан, стига…
— Толкова адски нещастен се чувствам.
— Помогни ми. Само още веднъж. После ще съм достатъчно силна да се справям сама.