Продължи във всекидневната, отвори шкафовете.
Пособията на майка му за плетене на една кука, или пък беше на две. Папка със сметки и касови бележки. Албуми със снимки, които беше разглеждал стотици пъти. Стари седмичници с още нерешени кръстословици. Чифт очила за четене в калъф. Кутия с шевни принадлежности. Малка дървена кутийка с паспортите им, личните жетони за идентификация (беше помолил за разрешение да носи своя на врата си, но майка му каза: само в случай на война), снимка и пръстен.
Претърси чекмеджетата и шкафовете, сякаш издирваше нещо, без да знае какво. Някаква тайна. Нещо, което да му промени живота. Изведнъж най-отзад в дъното на шкафа да намери парче гниещо месо. Или пък надут балон. Каквото и да е. Нещо чуждо.
Извади снимката и я разгледа.
Беше от кръщенето му. Майка му го държеше на ръце и гледаше в обектива. Тогава е била слаба. Оскар беше увит в кръщелна дрешка с дълги сини панделки. До майка му стоеше баща му, докаран с непривичен костюм. Той все едно не знаеше къде да си дене ръцете и ги държеше сковано изпънати отстрани, почти в стойка „мирно“. Гледаше право към бебето в обятията на майката. Слънцето ги огряваше.
Оскар доближи снимката до очите си, за да разгледа израза на баща си. Изглеждаше му горд. Горд и изключително… объркан. Човек, който се радваше, че е станал баща, но не знаеше как да се държи. Какво се прави. Сякаш виждаше бебето за първи път, макар кръщенето да беше половин година след раждането на Оскар.
Затова пък майка му го държеше уверено и спокойно. Погледът й в обектива изразяваше не толкова гордост, колкото… бдителност. Не припарвай, виждаш ли този поглед! Ще те ухапя за носа!
Татко му стоеше леко приведен напред, сякаш искаше да се приближи, но не смееше. Това не беше снимка на семейство. А на момче и майка му. И до тях — мъж, вероятно бащата. Поне според израза на лицето му.
Но Оскар го обичаше, майка му също. Все пак. Въпреки сегашното положение. Просто така беше станало.
Оскар взе пръстена и прочете написаното от вътрешната страна: Ерик 22/4 1967.
Разделиха се, когато той беше на две годинки. Никой от тях не бе направил ново семейство. „Не срещнах.“ И двамата използваха този израз.
Върна пръстена на мястото му, затвори дървената кутийка и я прибра в шкафа. Чудеше се дали майка му понякога гледа пръстена, защо ли го бе запазила. Все пак беше златен. Поне десет грама. Струваше около четиристотин крони.
Оскар пак си облече връхните дрехи, излезе на двора. Започваше да се смрачава, макар да беше едва четири часът. Изключено да отиде в гората по това време.
Появи се Томи, спря се, като видя Оскар.
— Привет.
— Привет.
— К’во става?
— Ами разнесох брошурите и… не знам сега.
— Парите заслужават ли си?
— Горе-долу. Седемдесет-осемдесет крони. Всеки път.
Томи кимна.
— Искаш ли да ти продам един уокмен?
— Не знам. Какъв?
— „Сони“. Петдесетачка.
— Нов?
— Да. В опаковка. Със слушалки. Петдесет.
— Нямам пари. В момента.
— Нали каза, че печелиш седемдесет-осемдесет кинта.
— Да, но вземам парите веднъж месечно. След седмица.
— Да ти го дам сега? И после ще ми платиш, като си вземеш парите.
— Става…
— Окей. Там ме чакай, ще го донеса — и посочи детската площадка.
Оскар отиде и седна на пейката. После стана и отиде до катерушката, погледна. Нямаше я. Върна се бързо на пейката и седна, сякаш бе направил нещо нередно.
След малко дойде Томи и му подаде кутията.
— Петдесет кинта след седмица, окей?
— Ъхъ.
— Какво обичаш да слушаш?
— „Kiss“.
— Какво тяхно имаш?
— „Alive“.
— Нямаш ли „Destroyer“? Мога да ти го дам, ако искаш. Да си го запишеш.
— Да, супер.
Оскар имаше двойния им албум „Alive“, беше си го купил преди няколко месеца, но не го слушаше. Най-често разглеждаше снимките от концерта. Наистина изглеждаха страховити с гримираните си лица. Жив ужас. Всъщност харесваше „Beth“ в изпълнение на Питър Крис, но останалите песни бяха твърде… някак си немелодични. Може пък „Destroyer“ да е по-добър.