Томи стана да си ходи. Оскар стисна кутията.
— Томи?
— Да?
— Онова момче. Дето го убиха. Дали знаеш… как е бил убит?
— Да. Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло.
— Да не е бил случайно… наръган? Онзи да го е намушкал по тялото?
— Хм, не, само шията. Хряаас.
— Ъхъ.
— Друго?
— Не.
— Чао.
— Чао.
Оскар поседя на пейката известно време да поразмишлява. Небето беше тъмнолилаво, вече се виждаше ясно първата звезда — или Венера? Той стана и се прибра, за да скрие уокмена, преди майка му да се върне.
Тази вечер щеше да се срещне с момичето, да си вземе кубчето. Щорите пак бяха спуснати. Наистина ли живее там? Какво правят вътре по цял ден? Тя дали има приятели?
Едва ли.
— Тази вечер…
— Какво си направила?
— Изкъпах се.
— Не ти е присъщо.
— Хокан, ти тази вечер трябва…
— Не, казах ти.
— Моля те!
— Не е там работата… Всичко друго каквото кажеш. На твое разположение. Вземи от мен, за Бога. Ето тук. На ти нож. Не ли? Добре, тогава аз…
— Недей!
— Защо? Така е най-добре. Защо си се къпала? Миришеш на… сапун.
— Какво искаш да направя?
— Не мога!
— Не?
— Какво си намислила?
— Аз ще отида.
— Затова ли е трябвало да се къпеш?
— Хокан…
— Готов съм на всичко за теб. Каквото поискаш, но…
— Да, ясно. Няма проблем.
— Съжалявам.
— Добре.
— И умната. Аз… умната.
Куала Лумпур, Пном Пен, Меконг, Рангун, Чунцин…
Оскар разглеждаше контурната карта, домашното за уикенда. Тези наименования не му говореха нищо, просто съчетания от букви. Беше му приятно обаче, като свери с атласа, поне да види, че наистина има градове и реки точно на местата, където бяха отбелязани на листа…
Да, щеше да ги назубри и майка му да го препита. Щеше да посочва точките и да назовава чуждите думи. Чунцин, Пном Пен. Майка му ще се впечатли. Разбира се, има и нещо забавно във всичките тези странни наименования на далечни места, но…
За какво е цялата работа?
В четвърти клас учиха географията на Швеция. Тогава знаеше всичко наизуст. Не се затрудни. Но сега?
Опита да си спомни поне една шведска река.
Ескан, Вескан, Пискан…
Нещо такова. Може би Етран. Да. Но къде ли се намира? Нямаше представа. След няколко години същото щеше да стане и с Чунцин и Рангун.
Всичко е безсмислено.
Тези места сигурно изобщо не съществуват. А и да ги има… нали никога няма да ги види. Чунцин? Какво ще прави в Чунцин? То е просто бяло кръгче с точица.
Погледна правите линии, върху които се гъчкаха кривите му букви. Това е училището. Нищо повече. Ето това е училището. Карат те да правиш какво ли не и го правиш. Тези места са били създадени, за да дават учителите домашни. Тези домашни нищо не означават. Със същия успех би могъл да напише на чертичките Чипифлакс, Бубелибенг и Спит. Все тая.
Единствената разлика ще е, че госпожицата ще каже: грешка. Не се наричат така. Ще посочи картата с думите: „Ето, погледни, пише Чунцин, не Чипифлакс“. Слабо доказателство. Нали някой е измислил и съдържанието на атласа. Нищо не свидетелства за истинността му. Може би Земята наистина е плоска, но по някаква причина го пазят в тайна.
Кораби, които падат от ръба. Дракони.
Оскар стана от масата. Картата беше готова, попълнена с букви, които госпожицата щеше да одобри. Готово.
Минаваше седем, може би момичето беше излязло? Отиде до прозореца, долепи ръце до стъклото, за да се взре в мрака навън. Сякаш наистина забеляза някакво движение на площадката?
Излезе в коридора. Майка му плетеше на две куки във всекидневната, или пък беше на една.
— Излизам за малко.
— Пак ли? Нали щях да те препитвам.
— Да. После.
— Азия беше, нали?
— А?
— Домашното ти. Нали за Азия?
— Да, сигурно. Чунцин.
— Къде е това? В Китай?
— Не знам.
— Как така не знаеш? Ами…
— Идвам си след малко.