Выбрать главу

Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.

— Какво правиш, да те вземат мътните?

С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.

— Стига, дявол да го вземе!

Пусна я. И то не съзнателно, а с инстинктивно движение: да ми се маха тази гадост от шията!

Тя обаче не падна. Напротив, стисна тила му в желязна хватка — божичко, колко силно беше малкото телце! — и се вкопчи с крака в тялото му. Беше го стиснала като ръка, сграбчила кукла, а челюстта й не спираше да се движи.

Йоке хвана главата й, опита да я отблъсне от шията си — все едно да се мъчи да откърши жилав клон на бреза. Беше като залепнала за него. Притискаше го толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх.

Залитна назад, бореше се за глътка въздух.

Челюстта на момичето вече не се движеше, сега се чуваше само тихо премляскване. То не отпускаше хватката си нито за миг, напротив — като започна да смуче, я стегна. Чу се изпукване и в гърдите му лумна болка. Няколко счупени ребра.

Не му стигаше въздух, за да изкрещи. Немощно я удряше с юмруци по главата, докато се олюляваше сред сухите листа. Виеше му се свят. Далечните лампи на парка танцуваха пред очите му като светулки.

Загуби равновесие и падна назад. Последното, което чу, беше пращенето на шумата под тила му. В следващия миг главата му се удари в паважа и светът потъна в мрак.

* * *

Оскар лежеше, загледан в тапета, не можеше да заспи.

С майка му гледаха мъпетите, но той изобщо не внимаваше в действието. Мис Пиги се ядоса, а Кермит търсеше Гонзо. Едно от сърдитите старчета падна от балкона. Защо? Не разбра. Мислите му бяха другаде.

След това пиха какао с кифлички. Оскар си спомняше, че говориха, но не помнеше за какво. Май да пребоядисат кухненската пейка в синьо.

Взираше се в тапета.

Цялата стена до леглото му беше с фототапет, на който имаше просека в гъста гора. Дебели стволове и зелени листа. Обичаше да лежи и да си представя образи в най-близкия за погледа му листак. Имаше две фигурки, които винаги виждаше. За да зърне останалите, трябваше да положи усилия.

Сега стената доби ново значение. От другата й страна, отвъд гората, живееше Ели. Оскар лежеше, притиснал ръка на зелената повърхност, и се опитваше да си представи какво е оттатък. Дали там е стаята й? Дали и тя сега е в леглото си? Той си представи, че стената е бузата на Ели, погали зелените листа, меката й кожа.

Чу гласове оттам.

Спря да гали тапета и се заслуша. Един тънък и един по-груб глас. Ели и татко й. Като че ли се караха, така звучаха. Той притисна ухо до стената, за да чуе. Дявол да го вземе! Да имаше сега чаша. Не смееше да стане и да вземе, да не би междувременно гласовете да секнат.

Какво си говорят?

Бащата на Ели като че беше ядосан, нейният глас едва се чуваше. Оскар се напрегна, за да долови някоя дума. Чу само няколко ругатни и „… ужасно жестоко“, после тупване, сякаш някой падна. Дали я бе ударил? Дали беше видял как той я погали по бузата и… беше ли възможно?

После заговори Ели. Оскар не можеше да схване и дума от казаното, само мекия тон на гласа й, който се издигаше и снишаваше. Дали щеше да говори така, ако я беше ударил? Да не е посмял да я бие! Оскар ще го убие, ако й посяга.

Жалко, дето не може да минава през стени като Светкавицата, супергероят. Да влезе през нея, да мине през гората и да излезе от другата страна, да види какво става, дали Ели се нуждае от помощ, утеха, каквото и да е.

Там вече беше тихо. Само усещаше ударите на сърцето си като екот в тъпанчетата.

Стана от леглото, отиде до писалището си и изсипа няколко гумички от една пластмасова чашка. Взе я, легна и долепи отвора й на стената, а до дъното й — ухото си.

Чу само далечно дрънчене, едва ли идваше от съседната стая. Какво правят те? Притаи дъх. Внезапен гръм.

Изстрел с пистолет!

Той е измъкнал отнякъде пистолет и — не, беше входната врата, толкова силно затръшната, че стените се разтресоха.