Той скочи от леглото и отиде до прозореца. След няколко секунди навън излезе някой. Бащата на Ели. Носеше чанта, с бързи гневни крачки се запъти към портала и изчезна.
Какво да правя? Да го проследя? Защо?
Пак си легна. Просто беше прекалил с фантазиите. Ели и баща й се бяха скарали, Оскар и майка му също се караха понякога.
Дори се случваше майка му да хлопне вратата по същия начин след някоя по-ожесточена свада.
Но не и посред нощ.
Понякога, когато сметнеше, че е непоносим, майка му заплашваше да се махне и да го остави съвсем сам. Оскар знаеше, че никога не би го направила, тя също знаеше, че той знае. Може би бащата на Ели бе решил да изпълни подобна заплаха. Отива си посред нощ с чантата, и това е.
Оскар лежеше в леглото си, притиснал длани и чело към стената.
Ели, Ели. Там ли си? Нарани ли те? Тъжна ли си? Ели…
На вратата му се почука и той се сепна. За един безумен миг си помисли, че е бащата на Ели, дошъл е да му потърси сметка.
Само че беше майка му. Пристъпи на пръсти в стаята.
— Оскар? Спиш ли?
— Мм.
— Само да ти кажа… за новите съседи. Чу ли?
— Не.
— Как може да не чуеш. Та той крещеше като обезумял и как тръшна вратата. Боже мили! Понякога направо се радвам, че нямам мъж. Горката жена. Виждал ли си я?
— Не.
— И аз не съм. То аз и него не съм виждала. Щорите им са спуснати по цял ден. Сигурно са алкохолици.
— Мамо…
— Да?
— Спи ми се.
— Ох, да, извинявай, миличък. Ама толкова се… Лека нощ. Спинкай.
— Ъхъ.
Майка му излезе, безшумно затвори вратата. Алкохолик ли? Да, вероятно.
Бащата на Оскар имаше периоди на запои, точно затова се разведоха с майка му. Случваше се и той да изпада в такъв гняв, когато беше пиян. Вярно, не посягаше, но се случваше да крещи до прегракване, да тръшка врати и да чупи вещи.
Оскар донякъде се зарадва при тази мисъл. Грозно е, но така си беше. Ако бащата на Ели е алкохолик, двамата имат нещо общо, нещо, което да споделят.
Оскар пак долепи чело и ръце до стената.
Ели, Ели. Знам какво ти е. Ще ти помогна. Ще те спася.
Ели…
Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.
Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.
Нещо не беше наред с главата.
Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.
Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото той самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.
Шията.
По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията — устните и са докоснали кожата му — това обаче не обясняваше тази… верижка…
Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.
Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.
Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно — алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…
Това е просто мъртвец.
Да. Но… главата.
Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.