Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…
Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.
Защо? Защо е това… с главата?
За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи“. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.
Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?
Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.
Какво да прави с трупа?
Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.
В крематориума.
Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.
Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.
Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.
Колко далече е водата? Може би на няколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще! И всичко да свърши. Още по-добре.
Но никой не се появи, целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.
Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.
Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.
Беше го направил.
Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му, лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.
Във водната повърхност се оглеждаха звезди.
Втора част
Унижението
… и се насочиха към местности, където Мартин никога не беше стъпвал, далеч след Тюска Ботен и Блакеберг — и точно там минаваше границата на познатия свят.
В неделя вестниците публикуваха по-подробно описание на убийството във Велингбю. Заглавията гласяха:
Снимки на момчето, долчинката в гората. Дървото.
По това време убиецът от Велингбю вече не беше най-обсъжданата тема. Цветята в долчинката бяха повехнали, свещите — угаснали. Бонбонено раираните ленти на полицията бяха свалени, наличните улики — събрани.
Неделната статия отново разпали дискусиите. Та нали изразът „ритуално убийство“ загатваше, че е предопределено да се случи пак? Ритуалите са, за да се повтарят.
Всички, които някога бяха минавали по тази пътека или наблизо, имаха нещо да разкажат. Колко зловеща е горичката. Или колко спокойно и красиво е там, кой да предположи…
Всички, които познаваха момчето, макар и съвсем бегло, разказваха колко е било прекрасно и какъв злодей трябва да е убиецът. Веднага използваха убийството като аргумент, че трябва да има смъртно наказание, дори ако по принцип бяха против него.
Липсваше едно. Снимка на убиеца. Взираха се в невзрачната долчинка, в усмихнатото лице на момчето. Без снимката на извършителя се създаваше чувството, че някак е станало… от само себе си.