Така не можеше.
В понеделник, 26 октомври, полицията разгласи по радиото и във всекидневниците, че е конфискувала най-голямото количество наркотици, разкривано някога в Швеция. Заловени били петима ливанци.
Ливанци.
Това поне беше разбираемо. Пет килограма хероин. И петима ливанци. По килограм на ливанец.
На всичкото отгоре се възползвали от шведските социални осигуровки, докато си внасяли контрабандно дрога. Е, нямаше снимки и на ливанците, но те пък не се и нуждаеха. Всеки знае как изглеждат. Араби. И толкова.
Обсъждаха дали ритуалният убиец също е имигрант. Много вероятно. Нямаше ли някакви кървави обреди в онези арабски страни? Ислям. Изпращат децата си с пластмасови кръстчета или каквото там носят на шиите си. Да разчистват мини. Така бяха чували. Жестоки хора. Иран, Ирак. Ливанци.
В понеделник обаче полицията разпространи фоторобот на убиеца, който успя да излезе във вечерните вестници. Видяло го едно момиченце. Гледаха да не действат прибързано, публикуваха рисунката предпазливо.
Обикновен швед. С призрачен вид. Празен поглед. Всички бяха единодушни, че да — сигурно така изглежда убиец. Не им беше трудно да си представят как с това лице като маска се промъква в долчинката и…
Всеки от западните предградия, който наподобяваше фоторобота, понасяше дълги изпитателни погледи. Прибираше се вкъщи и се гледаше в огледалото, не откриваше никаква прилика. Вечер в леглото се чудеше дали на другия ден да не промени вида си, или пък щеше да изглежда съмнително?
Напразно безпокойство. Скоро всички щяха да се впуснат в нови вълнения. Швеция щеше да се превърне в друга страна. Унизена нация. Точно тази дума използваха през цялото време: унижение.
Докато двойниците на фоторобота обмислят нови прически, една съветска подводница засяда на плитчина близо до Карлскруна. Двигателите й ръмжат и ехтят над архипелага, докато се опитва да се измъкне. Никой не отива да провери какво става.
Ще я открият случайно в сряда сутрин.
Сряда
28 октомври
На обед училището жужеше от слухове. През малкото междучасие някой от учителите чул по радиото, разказал на класа си и в обедната почивка всички знаеха.
Руснаците бяха дошли.
През последната седмица голямата тема за разговор между децата беше убиецът във Велингбю. Много от тях го бяха срещали, някои дори твърдяха, че били нападнати.
Виждаха убиеца във всеки подозрителен тип, който минаваше покрай училището. Децата се разкрещяха и се втурнаха да се скрият в сградата, когато старец с дрипави дрехи прекоси двора за по-пряко. Някои от по-яките момчета се въоръжиха със стикове за хокей, готови да го повалят. За щастие някой го позна — местен пияница от площада. Пуснаха го да си ходи.
Та сега беше ред на руснаците. Почти нищо не знаеха за тях. Срещнали се веднъж германец, руснак и Белман5. Бяха най-добрите хокеисти. Наричаха се Съветски съюз. Само те и американците летяха в Космоса. Американците бяха направили неутронна бомба, за да се защитят от руснаците.
Оскар обсъди проблема с Юхан в обедната почивка.
— Мислиш ли, че и руснаците имат неутронна бомба? Юхан сви рамене:
— Сто на сто. Може да имат дори на тая подводница.
— Не трябват ли самолети, за да хвърлят бомби?
— Хм, не. Вкарват ги в ракети и ги задействат откъдето и да е.
Оскар погледна към небето.
— И могат да ги качат на подводница?
— Нали това ти казвам. Навсякъде.
— Хората умират, а къщите остават.
— Точно.
— А животните?
Юхан се замисли.
— Сигурно и те умират. Поне големите.
Седяха на бордюра на пясъчника, където в момента не играеха деца. Юхан взе голям камък и го хвърли така, че се разхвърча пясък.
— Буф! Всички са мъртви!
Оскар грабна един по-малък.
— Не! Ето един оцелял! Фиууу! Ракета в гърба!
Така хвърляха камъни и чакъл, заличаваха всички градове от лицето на земята, докато зад тях прозвуча глас.
— Какво правете вие?
Обърнаха се. Йони и Мике. Йони беше попитал. Юхан изпусна камъка, който държеше.
— Ами просто…
— Не питах теб. Прасчо? Какво правите?
5
По името на шведския поет и композитор Карл Микаел Белман — от типа анекдоти, които осмиват други националности. — Б.р.