— Там има един.
Оскар пусна насъбраните камъни и вдигна посочения. Йони кимна:
— Добре. Чакахме те, Прасчо. Чакахме доста.
— После Томас дойде и каза, че си тук — обади се Мике.
Томас го гледаше безизразно. В началното училище с Оскар бяха приятели, играеха доста пред блока на Томас, но след лятото между четвърти и пети клас той се промени. Започна да говори по друг начин, като голям. Оскар знаеше, че учителите смятат Томас за най-умен от момчетата в класа. Личеше от начина, по който разговаряха с него. Имаше компютър. Смяташе да стане лекар.
На Оскар му идваше да хвърли камъка право в лицето му. В устата, която се отвори и каза:
— Няма ли да побегнеш? Хайде, хуквай!
Пръчката на Йони изсвистя във въздуха. Оскар стисна камъка по-здраво.
Защо не бягам?
Вече усещаше в краката си парещата болка от ударите с камшика. Само да стигне до парковата алея, където може би имаше възрастни, не биха посмели да го ударят.
Защо не бягам?
Защото така или иначе нямаше шанс. Щяха да го повалят, преди да е направил и пет крачки.
— Оставете ме.
Йони извърна глава, престори се, че не чува.
— Какво каза, Прасчо?
— Оставете ме.
Йони се обърна към Мике:
— Той смята, че трябва да го пуснем.
Мике поклати глава:
— А сме си направили такива хубави… — размаха пръчката си.
— Ти какво мислиш, Томас?
Томас наблюдаваше Оскар все едно беше жив плъх, който се гърчи в капан.
— Мисля, че Прасчо се нуждае от малко бой.
Бяха трима. Имаха пръчки. Максимално несправедлива ситуация. Би могъл да запрати камъка в лицето на Томас. Или да го удари, ако се приближи. Ще го викнат при директора и така нататък. Но може и да проявят разбиране: трима с пръчки все пак.
Бях… отчаян.
Никак не беше отчаян. Напротив, усещаше някакво спокойствие, което измести страха — сега, когато бе взел решение. Нека само го ударят, и ще му дадат възможност да прасне с камъка гнусното лице на Томас.
Йони и Мике пристъпиха напред. Йони шибна Оскар по бедрото и той се преви от жестоката болка. Мике мина зад него и приклещи ръцете му отстрани към тялото.
Не.
Така вече не можеше да замери с камъка. Йони го зашиба по краката, завъртя се като Робин Худ във филмчето, удари пак.
Краката на Оскар горяха от ударите. Дърпаше се от Мике, но не можеше да се освободи. В очите му напираха сълзи. Крещеше. Йони го шибна здравата за последно, закачи и крака на Мике, той изрева: „Внимавай, по дяволите!“, но не го пусна.
По бузата на Оскар потече сълза. Не беше честно! Нали събра камъните, нали изпълни всичко, защо трябваше да го изтезават?
Камъкът, който през цялото време беше стискал, падна от ръката му и той наистина се разплака.
Йони отбеляза с уж съчувствен глас:
— Прасчо плачка.
Йони изглеждаше доволен. Направи знак на Мике да го пусне. Оскар целият се тресеше от плач, от болката в краката. От очите му се лееха сълзи, когато вдигна глава към тях и чу гласа на Томас:
— Ами аз?
Мике отново приклещи ръцете му и през сълзите Оскар видя как Томас се приближава. Изхлипа:
— Недей. Моля те!
Томас вдигна пръчката си и го шибна. Един-единствен удар. Лицето на Оскар пламна и той така се дръпна, че Мике го пусна неволно или нарочно с думите:
— Що за тъпотия, Томас. Това беше…
Йони се ядоса:
— Сега ти ще се разправяш с майка му.
Оскар не чу какво отговори Томас. Ако изобщо бе казал нещо.
Гласовете им се стопиха в далечината, те го зарязаха, паднал по очи в пясъка. Лявата му буза гореше. Пясъкът беше студен, разхлаждаше огъня в краката му. Идеше му да зарови и буза, но разбираше, че не е разумно.
Лежа толкова дълго, че започна да зъзне. Стана, опипа бузата си внимателно. По пръстите му полепна кръв.
Влезе в тоалетната на двора, погледна се в огледалото. Бузата му беше подута, омазана в полусъсирена кръв. Томас трябва да бе ударил с всичка сила. Оскар се изми и пак се погледна в огледалото. Раната беше спряла да кърви, не беше дълбока. Само че разсичаше почти цялата буза.