Огън лумна пред лицето му. Но не го развесели. Нещо не го свърташе; стана и взе да кръстосва по килима. Вдигна се прахоляк.
Какво, по дяволите, да прави?
Крачеше по килима все едно бе в затвор. Няма измъкване. Кротувай си и прочее глупости. Блакеберг. Трябва да се махне, да стане… моряк или нещо подобно. Каквото и да е.
Търкай палубата, отплаваме за Куба, вдигай котва.
На стената беше подпряна метла, която почти никога не използваха. Взе я и започна да мете. Вдигна се прах, чак му влезе в носа. След малко се сети, че няма лопата. Смете купчината прах под дивана.
По-добре на мръсно вкъщи, отколкото на чисто в ада.
Разлисти едно порносписание, остави го. Омота си шала на шията и задърпа, докато усети, че главата му се пръска, отпусна го. Стана, мина напред-назад по килима. Падна на колене, помоли се на Бог.
В пет и половина дойдоха Робата и Ласе. Томи седеше безгрижно на фотьойла. Ласе си хапеше устната, изглеждаше нервен. Робата се ухили и го потупа по гърба.
— Ласе има нужда от още един касетофон.
Томи вдигна вежди.
— За какво му е?
— Разкажи, Ласе.
Той изсумтя, не смееше да погледне Томи в очите.
— Ъ… един пич от работата…
— Иска да купи?
— Мм.
Томи сви рамене, стана от фотьойла и изчопли ключа за скривалището изпод дамаската. Робата изглеждаше разочарован, очевидно беше очаквал някое забавно скандалче, но на Томи не му пукаше. Ако ще Ласе да извика „КРАДЕНА СТОКА ЗА ПРОДАН!“ по високоговорителя в работата си, негова работа. Много важно.
Томи избута Робата и излезе в коридора, отключи катинара, издърпа веригата от колелото и му я подхвърли. Веригата се изплъзна от ръцете на Робата и издрънча на пода.
— Какво ти става? Да не си дрогиран?
Томи поклати глава, завъртя колелото и бутна вратата. Неоновата лампа в скривалището не работеше, но светлината от коридора беше достатъчна, за да видят камарата кутии до стената. Томи вдигна един касетофон и го даде на Ласе.
— Радвай се.
Ласе погледна несигурно Робата, сякаш да му разтълкува поведението на Томи. Робата направи гримаса, която можеше да означава какво ли не, и се обърна към Томи, който тъкмо заключваше.
— Да си чул нещо ново от Стафан?
— Не. — Томи щракна катинара, въздъхна. — На вечеря у тях сме утре. Може нещо да разбера.
— На вечеря?
— Да, що?
— Ми нищо. Просто мислех, че ченгетата карат… на бензин например.
Ласе се изсмя, доволен, че напрежението спадна.
— На бензин…
Излъга майка си. Тя му повярва. Сега лежеше в леглото си и му се гадеше.
Оскар. Онзи в огледалото. Кой е той? Случват му се разни неща. Лоши неща. Хубави неща. Странни неща. Но кой е той? Йони го гледа и вижда Прасчо, когото ще набие. Мама го гледа и вижда „скъпото ми момченце, на което не бива да се случи нищо лошо“.
Ели го гледа и вижда… какво?
Оскар се обърна към стената, към Ели. Двете фигурки се появиха от листака. Бузата му още беше подута и го наболяваше, раната хващаше коричка. Какво ще каже на Ели, ако дойде тази вечер?
Зависи. Зависи от начина, по който тя го възприема. Ели е нова за него, значи има шанс да е различен в нейните очи, да й разкаже нещо различно от онова, което казваше на останалите.
Какво ли всъщност се прави? За да накараш някого да те хареса?
Часовникът на бюрото му показваше седем и петнайсет. Той погледна в листата, опита се да намери нови образи и беше открил джудженце с островърха шапка, както и обърнат надолу с главата трол, когато на стената се почука.
Чук-чук-чук.
Предпазливо почукване. Той отвърна.
Чук-чук-чук.
Зачака. След няколко секунди се почука пак.
Чук-чукчукчук-чук.
Той отговори: чук-чук.
Почака. Нищо повече.
Взе листа с морзовата азбука, навлече си якето, каза чао на майка си и слезе на детската площадка. Беше успял да направи едва няколко крачки, когато входната врата на Ели се отвори и тя излезе. Беше с маратонки, дънки и черен пуловер, на който със сребърни букви пишеше „Star Wars“.
В първия момент Оскар реши, че това е неговият пуловер: носеше абсолютно същия онзи ден, но сега го беше оставил за пране. Дали е отишла да си купи същия само защото той имаше такъв?