Но какво разбира Спайдърмен? Той така или иначе винаги успява да се измъкне, въпреки че е невъзможно. Той е герой от комикс и трябва да оцелее за следващия брой. Има своите паешки сили, а Оскар — своето прасешко квичене. Само и само да оцелее.
Нуждаеше се от утеха. Денят му бе преминал отвратително и сега му се полагаше малка компенсация. Тръгна към центъра на Блакеберг, към „Сабис“, въпреки риска да срещне Йони и Мике. Затътри се по зигзагообразната рампа, вместо да се качи по стълбите, стегна се. Трябваше да е спокоен, да не се поти.
Преди година веднъж го спипаха да краде от „Консум“. Пазачът искаше да се обади на майка му, обаче тя беше на работа, а Оскар не знаеше служебния й телефонен номер, не, наистина. Цяла седмица изтръпваше при всяко позвъняване на телефона, но вместо това пристигна писмо, адресирано до майка му.
Идиоти. На плика дори пишеше „Полицейско управление Стокхолм окръг“ и Оскар, разбира се, го отвори, прочете за престъплението си, фалшифицира подписа на майка си и прати писмото обратно с потвърждение, че го е прочела. Може да беше страхливец, но не и тъпак.
Впрочем страхливец ли е? Да не би да проявява малодушие сега? Като натъпка джобовете на подплатеното си яке с десертчета „Дайм“, „Яп“, „Коко“ и „Баунти“. Накрая втъкна под колана си и пакетче желирани бонбони във вид на автомобилчета, отиде на касата и плати само за една карамелена близалка.
Извървя пътя до вкъщи с вдигната глава и лека стъпка. Не беше Прасчо, когото всички можеха да ритат, беше Обиграният крадец, който се изправя срещу опасностите и оцелява. Можеше да ги надхитри всичките.
Щом преминеше сводестия портал към техния двор, влизаше на сигурно място. Никой от враговете му не живееше тук, в неправилния кръг от сгради вътре в по-голямата окръжност на улица Ибсен. Двойно укрепление. Тук беше в безопасност. Нищо гадно не му се бе случвало в този двор. Общо взето.
Тук беше израснал и имаше приятели, преди да тръгне на училище. Чак в пети клас започнаха да го изолират. Към края на годината го обявиха за черната овца на класа и заразата се разпространи дори до приятели от другите класове. Все по-рядко му се обаждаха да играят.
Точно оттогава започна да събира изрезки в една тетрадка. При нея щеше да се прибере сега, щеше да й се наслаждава.
Ззззззз!
Чу се бръмчене и нещо се удари в краката му. Тъмночервена количка с дистанционно управление се дръпна на заден ход, обърна се и отпраши с бясна скорост нагоре по склона към входа му. Томи стоеше зад бодливите храсти вдясно от портала, а пред корема му се подаваше дълга антена; той се изсмя.
— Стреснах ли те?
— Бързичка е.
— Да. Искаш ли я?
— … Колко?
— Триста.
— Не. Нямам толкова.
Томи го повика с пръст, обърна колата по склона и я подкара надолу с бясна скорост, спря я със завъртане пред краката си, вдигна я, потупа я и каза тихо:
— В магазина струва деветстотин.
— Да.
Томи погледна колата, след това изпитателно огледа Оскар от горе до долу.
— Тогава двеста? Чисто нова е, да знаеш.
— Да, страхотна е, но…
— Но?
— Хм, не.
Томи кимна, пак сложи колата на земята и я закара в храстите, големите грайферни гуми избуксуваха, той я прекара около гредата на лоста за тупане на килими и я изведе на пътя, после надолу по склона.
— Може ли да пробвам?
Томи изгледа Оскар, сякаш за да провери доколко е достоен, после му подаде дистанционното, посочи горната си устна.
— Да не са те били? Имаш кръв. Тук.
Оскар прокара пръст по устната си, изчопли няколко кафеникави зрънца.
— Не, само…
Да не разказва. Няма смисъл. Томи беше три години по-голям. Як. Щеше просто да каже нещо като „удряй и ти“, Оскар щеше да отговори „естествено“ и само щеше още повече да падне в очите на Томи.
Оскар покара колата, после погледа как Томи я управлява. Искаше му се да има двеста крони, за да направят сделка. Да си бъде между тях. Пъхна ръце в джобовете на якето си и напипа десертчетата.
— Искаш ли „Дайм“?
— Не, не обичам.
— Ами „Яп“?
Томи вдигна поглед от дистанционното, усмихна се.
— Имаш и от двете?
— Да.
— Свил си ги?
— … Да.
— Окей.
Томи протегна ръка и Оскар му даде един „Яп“, който момчето тикна в задния джоб на дънките си.