— Мерси. Чао.
— Чао.
Когато се прибра в апартамента, Оскар остави всичките шоколадчета на леглото. Щеше да започне с „Дайма“, после да изяде двойните блокчета и да завърши с „Баунти“, любимото. А след това автомобилчетата за освежаване на устата.
Подреди ги на пода, по дължината на леглото, в реда за ядене. Намери в хладилника половин бутилка кока-кола, която майка му беше затъкнала с парче станиол. Супер. Даже повече я харесваше леко разгазирана, особено с бонбони и шоколад.
Махна станиола и сложи бутилката на пода до десертчетата, легна по корем на леглото и заразглежда полицата си с книги. Почти пълен комплект от комиксите „Побиващи тръпки“, тук-там допълнен със „Сензации“ — най-доброто от „Побиващи тръпки“.
Основната част на колекцията се състоеше от два кашона книжки, които беше купил за двеста крони чрез обява в „Жълт вестник“. Беше взел метрото до станция „Мидсомаркрансен“ и бе следвал указанията, докато намери жилището. Отвори му тлъст блед мъж, който говореше с леко дрезгав глас. За щастие не го покани да влезе, а просто изнесе кашоните с книжки на стълбите, взе двете стотачки, кимна, пожела му: „Приятно четене“, и затвори вратата.
Обаче Оскар се разтревожи. С месеци беше търсил по-стари броеве в антиквариата за комикси на улица Йотгатан. По телефона човекът го бе уверил, че става дума тъкмо за тях. Някак много лесно се получи.
Веднага щом излезе от полезрението му, Оскар сложи кашоните на земята и ги прегледа. Не беше измамен. Четирийсет и един комикса — от брой 2 до брой 46.
Тези книжки отникъде не можеше да се купят вече. И само за двеста крони!
Нищо чудно, че изпита страх от онзи човек. Стореното беше като да отмъкнеш съкровището на трола.
Но даже комиксите не можеха да се мерят с тетрадката му за изрезки.
Изрови я от скривалището под камарата комикси. Самата тя представляваше просто голям скицник, който беше свил от магазин „Оленс“ във Велингбю; беше си излязъл с него под мишница, ей така — кой каза, че бил страхливец? — но съдържанието…
Отвори „Дайма“, отхапа солидно парче, наслади се на хрускащия звук и разлисти албума. Първата изрезка беше от „Журнал за дома“: историята на една отровителка от САЩ през 40-те. Успяла да убие с арсеник четиринайсет старци, преди да я заловят, осъдят и екзекутират на електрическия стол. Тя помолила да я умъртвят с отрова, и с право, но в съответния щат се използвал електрическият стол, така че това бил начинът.
Една от мечтите на Оскар беше тази: да види как екзекутират някого на електрически стол. Беше чел, че кръвта кипвала, а тялото се извивало по някакъв невъзможен начин. Представяше си също как косата се подпалва, за което обаче нямаше потвърждение черно на бяло.
Супер яко е обаче.
Продължи да разлиства. Следващата изрезка беше от „Афтонбладет“ и разказваше за швед, който разчленявал жертвите си. Некачествена паспортна снимка. Изглеждаше като всеки друг. Обаче беше убил двама проституиращи хомосексуалисти в собствената си сауна, накълцал ги с моторна резачка и ги заровил зад сауната. Оскар лапна последната хапка „Дайм“ и се взря с любопитство в лицето на мъжа. Като всеки друг.
Все едно съм аз след двайсет години.
Хокан намери удобно място за наблюдение, с добра видимост към пътеката в двете посоки. По-навътре в гората беше открил закътана долчинка с дърво в средата, там остави чантата с инструменти. Флакона с халотан закачи на примка под палтото си.
Оставаше само да чака.
Не беше чувал тази песен, откакто той самият ходеше на училище. Дали не беше на Алис Тегнѐр? Толкова много хубави песни бяха забравени, никой не ги пее. Толкова хубави неща вече ги няма.
Никакво преклонение пред красотата. Това е отличителна черта на днешното общество. Произведенията на големите майстори най-многото да се използват за иронични препратки или реклама. „Сътворението на Адам“ на Микеланджело с дънки вместо искрата на живота.
Целият смисъл на композицията според него беше в тези две монументални тела, които почти се докосваха, почти, но всъщност не. Между тях имаше мъничко разстояние. И в тази празнина: животът. Грандиозните размери и богатството от детайли на фреската бяха само обрамчване, фон, който подчертаваше още повече малката празнина в центъра й. Незапълнената точица, в която се съдържаше целият смисъл.