Сега щеше да отиде в гората и да избере следващата си жертва.
Странно, но той вече знаеше как се казва и как изглежда. Йони Форшберг с дългата коса и големите зли очи. Щеше да го накара горещо да моли за живота си, да квичи като прасе, но напразно. Ножът имаше последната дума, а земята щеше да пие кръвта му.
Оскар беше прочел тези думи в някаква книга и му харесваха.
„Земята ще пие кръвта му.“
Повтаряше си ги като мантра, докато заключваше входната врата и на излизане през портала — с лявата ръка върху дръжката на ножа.
Земята ще пие кръвта му. Земята ще пие кръвта му.
Арката, през която си беше дошъл, се намираше в десния край на блока им, но той тръгна наляво, подмина два други и излезе през входа за колите. Напусна вътрешното укрепление. Пресече улица Ибсен и се спусна по наклона. Напусна външното укрепление. Продължи надолу към гората.
Земята ще пие кръвта му.
За втори път този ден Оскар се чувстваше почти щастлив.
Оставаха само десет минути от времето, което си беше определил Хокан, когато по пътеката се зададе самотно момче. Видя му се тринайсет-четиринайсетгодишно. Идеално. Възнамеряваше да изтича приведен от другата страна на пътеката и да пресрещне избраника си.
Сега обаче краката му наистина се бяха сковали. Момчето крачеше безгрижно по пътеката, налагаше се да побърза. Всяка изминала секунда намаляваше шанса за безупречно изпълнение. Но краката му отказваха да се движат. Той стоеше парализиран и зяпаше, докато избраникът, перфектният, напредваше и всеки момент щеше да се изравни с него, да се озове точно пред него. Скоро щеше да е твърде късно.
Трябва. Трябва. Трябва.
Не го ли направеше, ще се наложи да си посегне. Не можеше да се прибере вкъщи с празни ръце. Това е. Или момчето, или той. Това е изборът.
Размърда се, твърде късно. Запрепъва се през гората право към него, вместо да го пресрещне на пътеката спокойно и елегантно. Идиот. Некадърник. Сега то щеше да заподозре нещо, да бъде нащрек.
— Ехо! — викна му. — Извинявай!
Момчето спря. Поне не хукна да бяга, пак добре. Налагаше се да измисли какво да му каже, да попита нещо. Отиде при него, то го изчака на пътеката.
— Ами, извинявай, ъъ… колко е часът?
Момчето хвърли бърз поглед към ръчния часовник на Хокан.
— А, моят е спрял.
То леко притеснено си погледна часовника. Нямаше друг изход. Хокан пъхна ръка под палтото си и сложи пръст върху пръскалото в очакване на отговора му.
Оскар се спусна надолу до печатницата и сви по горската пътека. Вече не чувстваше тежест в стомаха, а само опияняващо напрежение. По пътя към гората фантазиите му сякаш се превръщаха в реалност.
Виждаше света през очите на убиец, поне доколкото можеше да си го представи с въображението си на тринайсетгодишен. Красив свят. Свят, който той командваше, който тръпнеше пред решенията му.
Вървеше по горската пътека в търсене на Йони Форшберг.
Земята ще пие кръвта му.
Стъмваше се и дърветата го обгърнаха като нямо множество, те дебнеха и най-малкото движение на убиеца, страхуваха се кой ще пострада. Той обаче се движеше през тях и ги подминаваше: вече беше зърнал жертвата си.
Йони Форшберг стоеше на един хълм на петдесетина метра от пътеката с опрени на хълбоците ръце и с подигравателна усмивка, лепната на лицето. Въобразяваше си, че ще стане както винаги. Ще събори Оскар на земята, ще му затисне носа и ще му натъпче в устата борови иглички и мъх или нещо подобно.
Как само се лъжеше. Срещу него не беше Оскар, а Убиеца, и ръката му здраво държеше ножа, готова за удара.
Убиеца вървеше към Йони Форшберг бавно и с достойнство, погледна го в очите, поздрави го:
— Здрасти, Йони.
— Здрасти, малък Прасчо. Пускат ли те да излизаш толкова късно?
Убиеца извади ножа си. И замахна.
— Пет и петнайсет.
— Да. Благодаря.
Момчето не продължи. Стоеше и се взираше в Хокан, а той направи опит да пристъпи по-напред. Момчето остана неподвижно, следеше го с поглед. Всичко отиваше по дяволите. Естествено, че е надушило нещо гнило. Някакъв човек цъфва от гората, за да пита за часа, а сега стои като същински Наполеон с едната ръка под палтото.