Възмущението на младия пуритан можеше лесно да се разбере, ако се погледнеха родителите му. Те не се вписваха в революционната естетика в същата степен, в която тяхната гостоприемна московска трапеза не съвпадаше с предлаганото от някаква съветска фабрична кухня меню. Красавицата Мери беше с дълга копринена рокля с дълбоко деколте, с наниз перли на шията, пищната й коса беше вдигната нагоре и вързана в античен възел. Не й отстъпваше и самият професор, петдесетгодишният Борис Никитич Градов, все още строен мъж с добре ушит и стоящ му чудесно костюм, със старателно подстригана брадичка, която, макар и да не хармонираше изцяло с модната вратовръзка, беше необходима, за да се продължи галерията на големите руски лекари. В празничната вечер и двамата изглеждаха по-млади най-малко с десет години и на всички им бе ясно, че са изпълнени с нежност и привързаност един към друг според най-добрите традиции на недоунищожената руска интелигенция.
Гостите на Градови също спадаха към племето, обявено сега за „прослойка“, нещо като пестил между две филии хляб. В началото на вечерта с удоволствие се трупаха около физика Леонид Валентинович Пулково, семеен приятел, току-що върнал се от научна командировка в Англия. Ами че вижте го Леонид, същински англичанин, просто Шерлок Холмс!
Ама не, за истински англичанин на вечерта по-скоро беше обявен друг гост, писателят Михаил Афанасиевич Булгаков, дори имаше монокъл! Впрочем Вероника, която помагаше на свекърва си да посреща гостите, неведнъж улавяше върху себе си не твърде английските, тоест недотам сдържани погледи на знаменития литератор.
— Чуйте, Верочка — каза й Мери Вахтанговна. Май само в това обръщение се проявяваха традиционните семейни баналности, търканията между свекърва и снаха: едната молеше всички да я наричат Ника, а другата като че ли все го забравяше и я наричаше Вера. — Чуй, душичке… — И това ли обръщение бе дошло от някой тифлиски салон? — Къде е мъжът ти, скъпа? — Вероника повдигна великолепните си рамене, и то така, че Михаил Афанасиевич Булгаков каза само „о“ и се обърна.
— Не знам, маман. — Струваше й се, че с това „маман“ парира „Верочка“, но Мери Вахтанговна май не съзираше в него нищо особено. — Сутринта придружаваше главнокомандващия в Кремъл, но трябваше да се е прибрал преди три часа…
„По-добре изобщо да не се върне“ — помисли си минаващият наблизо с чаша вино в ръка Булгаков.
— Пия за здравето на Мери, на моята мила Мери! Тихо притворих вратата и сам, без гостите, пия за здравето на Мери! — извиси глас някакъв сладкодумец.
Последваха стихийни тостове. Вуйчо Галактион запротестира шумно, че още не им е дошло времето — те са висока култура и русите, с техните варварски склонности, трябва да се поучат от по-древните цивилизации, правели изтънчени вина още по времето, когато скитите току-що се били научили да дъвчат див коноп.
Всъщност започна шумно хаотично веселие, за което после би могло да се каже „вечерта беше сполучлива“, когато неочаквано зад стъклата избухна фойерверк, после още един, заби барабан и се чуха младежки гласове, които скандираха някаква „синеблуза“ глупост от рода на: „Революцията е на седем години! Отричаме света на кюфтетата! Революцията пламти, смазва властта на семейството!“ Бяха тъкмо „синеблузите“, последното увлечение на най-малката Градова, осемнадесетгодишната Нина.
Гостите се изсипаха на верандата и на терасата, за да видят представлението на малка група от шестима души. „Започваме буфо спектакъл, озаглавен «Семейна революция»!“ — обяви организаторката и направи циганско колело. Това беше Нина, наследила от майка си тъмната гъста грива, но сега безжалостно окастрена по пролетарски маниер, от баща си — светлите, изпълнени с жив позитивизъм очи, а от останалия свят — толкова силна доза младежко възхищение, че тя самата понякога се усещаше не като отделно еди-кое си същество, а част от този млад възхитителен свят сред искрящите зад боровете звезди, стиховете на Пастернак и кулите на Третия интернационал. На това ослепително същество му предстои да изиграе съществена роля в нашето повествование и наистина не ни доставя никакво удоволствие да съобщим, че акробатичната фигура, с която се появява на тези страници, приключи доста несполучливо — с падане и дори с нелепо приземяване на задниче, което за щастие беше достатъчно пружиниращо.
Изобщо цялото буфо се оказа дяволски нелепо и почти долнопробно, като прибавим и нетактичността му.
Якият дангалак, пролетарският приятел на професорската дъщеря Семьон Стройло, наметнал върху матроската си куртка абсурдна лилава мантия и напъхал кратуната си в тесен цилиндър, с дървен глас започна да реди: