Единствено нощем си позволяваше да си почине, да се полюлее, дремейки, на сигурен боров клон, усещайки се в уют и безопасност сред играта на сенките и лунната светлина. Понякога, впрочем все по-рядко, го навестяваха някакви озарения от нищото — сред тях най-често възникваха стени със зъбци с формата на лястовичи опашки, но той ги прогонваше с движение на мощната си опашка.
Самците от стадото в Серебряни Бор безпрекословно признаваха водачеството му, но не се събираха около него, както в предишния живот, а напротив, стараеха се да се държат на разстояние, плахо обикаляйки в периферията на неговия безброен харем. С великодушието на силния той не обръщаше внимание на плахите, а с малцината, които се осмеляваха да му отправят дори и най-малко предизвикателство, се разправяше незабавно — издебваше ги, хвърляше се върху тях и с мигновено захапване на гърлото им прекъсваше живота. В тези победи му се привиждаше нещо от предишното.
Впрочем за изминалите няколко години бе станал по-спокоен, след като беше оплодил няколко поколения приятелки, тоест и своите дъщери, и внучки, и правнучки. Появяваше му се усещането за известна хармония и дори си позволяваше да задържа редките озарения от онова, сега вече почти непроницаемо минало, като понякога си задаваше и въпроса — дали зад зъбчатите стени не се крие някой орех?
Веднъж на свечеряване, почивайки след поредното любовно преживяване на горния етаж на могъщ бор, погледна надолу и видя жена, която седеше на пейката в печален размисъл. И преди беше забелязвал тази човешка самка, преливаща главно в светлите цветове на спектъра. Тогава тя не бе така тиха, напротив, говореше високо, често се смееше, шумно се караше, водеше любовни игри главно с един и същ мъж. Сега беше тъжна, разсеяна, скърбяща, спектърът й бе помътнял и вечно съпровождащият я мирис на цветя бе поувехнал. Можеше ли да си я представи така, седяща сред гората в самота? Нещо нечувано внезапно посети Улянов: „С такава жена не бих допуснал разкол в партията, не бих паднал до диктатура…“
Спусна се долу, скочи на пейката и застана в коронната си поза, гледайки жената. Тя усети присъствието му, вдигна глава и се обърна.
„Боже, колко е голям! — произнесе Вероника и се засмя почти както преди. — На пионерите трябва да те показват, дядо Ленин!“
Внимателно протегна ръка към забележителния „катерик“. Улянов не отскочи. Виждаше над себе си меко, пулсиращо в меланхоличен ритъм ручейче. Не би било никак трудно с мигновен скок да го прехапе. Ръката се отпусна върху главата му и мина по гърба му. „Не се страхува — учуди се Вероника. — Хайде с мен, ела при нас, ще ти дам орехи…“
Тя се отдалечаваше по пътечката. Улянов, останал под бора, се тресеше в оргазъм. Реши да нощува близо до дома на тази жена. Той бе изпълнен със светлина, през процепите на щорите се мяркаха сенки, понякога минаваше и тя. Улянов дремеше в блаженство.
Същата нощ я отведоха. Въпреки че не разбираше смисъла на случващото се, Улянов чувстваше, че е завинаги. В последния момент преди тя да влезе в колата, успя да прелети през двора и застана пред Вероника на върха на един стълб от оградата. Погледът й, който обхождаше небосвода, падна върху него и лицето й се изкриви в мигновен ужас. Вратата на колата хлопна. Оттогава Улянов понякога си я спомняше, но неясно защо винаги в съчетание с неопределените чупки на зъбчатите стени, сякаш в този миг на пространството безвъзвратното се бе свързало с мириса на прясно кафе.
Веднъж в изключително ясен, бездънно син ден „катерикът“ Улянов забеляза над себе си на огромна височина черна точка и внезапно разбра, че това е краят. Преди тя да започне да пада върху него, пак успя да го озари откровение и да схване, че краткият катеричи живот му е бил даден само за да може малко да се поотпусне след предишната сатанинска треска.