— Приятелю, вие „бариня“ ли се готвите да внедрявате в пролетарския бит или „камаринска“19? — обърна се към спорещите с блесналия си монокъл Михаил Афанасиевич Булгаков — истинско издевателство.
— Не, не и не! — горещо се застъпи за приятеля си осемнадесетгодишната Нина. — Революцията създава нова естетика, ще има и нови танци!
— Като старите маршове ли? — невинно попита аспирантът от катедрата на нейния баща Сава Китайгородски, въплъщение на интелигентност и добри маниери.
— Я без провокации! — избоботи Стройло, без да гледа „спеца“, но давайки му да разбере да не се самозабравя и много-много да не се пули по Нинка — момичето принадлежи на победителите.
— Другари! Другари! — извика Нина. Толкова й се искаше да се палят от един огън, а не всеки да тлее самостоятелно. — Голяма работа, чарлстон! Каква глупост! Какво е той в сравнение с нашите висоти? Можем да бъдем снизходителни! Защо пък да не го танцуваме, нещо като пародия, нали?
Тя рязко се обърна — всичките й движения отсечени, ъгловати, ЛЕФ20, нова естетика, — нави пружината на грамофона и пусна плочата отново, „Momma, buy me a yellow bonnet“, хвана Стьопа Калистратов и го помъкна: хайде, пародия! „Пародия, пародия“ — като петел закукурига поетът и с огромно удоволствие заизхвърля настрани краката си от коленете, като по този начин показваше пълна осведоменост и разтваряше качественото си сако, откупено от заложната къща специално за тази вечер.
Е, и Нина не изоставаше, с наслада пародираше декадентския танц, доплувал до руските простори от Джорджия и Южна Каролина от хора, които никога не бяха употребявали думи като „декаданс“.
Скоро всички танцуваха, всички пародираха, дори вуйчо Галактион с всичките килограми на своето жизнелюбие, да не говорим за гъвкавите племенници джигити и дори самата рожденица повдигаше тежката коприна до своите леко суховати колене… Подът на старата вила се тресеше, бавачката надничаше страхливо от кухнята, кучето отчаяно лаеше… може старият свят да беше обречен, но вилата щеше да рухне преди това… и дори комбригът, влачен от съблазнителната си жена, лъхащата на ягодов плам Вероника, направи най-малко дузина иронични стъпки, че и изпълненият с презрение Стройло тропаше, макар и не в такт, но с настървение… Единствено строгият марксист Кирил Градов остана верен на принципите си, демонично наблюдавайки от галерията тресящата се вакханалия.
— Престани да се въсиш, Кирка — каза по-големият му брат, качвайки се при него с бутилка в дясната ръка и с две чашки в лявата. — Хайде да пием за мама!
— Вече пих достатъчно — измърмори Кирил. — Че и ти май… си изпил предостатъчно, другарю комбриг.
Никита, изкачил се до половината на стълбата, заотстъпва назад, комично демонстрирайки обида. Що за тип беше този Кирюха, стоеше горе като член на военната прокуратура.
Комбригът наистина бе изпил най-малко шест пълни чашки водка, а и две-три чаши грузинско вино. Едва след тази доза напрежението от отминалия ден започна да се стопява. В началото на вечерта му се струваше, че е някакъв призрак, нещо като жандарма, който се появява, преди да падне завесата в „Ревизор“, но с тази разлика, че при вида му никой не се вцепени, а, напротив, всички с необикновена пъргавина сякаш се плъзгаха около скованата му фигура. Той се обади няколко пъти по телефона в щаба и Народния комисариат и едва след като разбра, че Фрунзе е дошъл на себе си и се чувства добре, се присъедини към пируващите.
Още известно време гледа всички със странна усмивка, усещайки се сред гостите и роднините като единствения реален човек, представляващ единствения реален свят, този на армията. После алкохолът, вкусната храна, веселият шум, дяволският чарлстон, излъчващата младежки жар и успех красавица, която принадлежеше само и единствено на него, свършиха своето и Никита забрави за ромбовете и нашивките на ръкава си, превърна се изведнъж в обикновен двадесет и пет годишен момък. Заразхожда се с чашка в ръка из всички стаи, включваше се в разговорите, смееше се по-високо от останалите на вицовете, въртеше около себе си пъргавата си сестричка… И буржоазна пародия танцува, и се опита да раздвижи и начумерения си брат… докато неочаквано не видя великолепната си жена да се смее в компанията на няколко мъже. Тутакси го жегна изключително мерзка мисъл: „Около Вероника има кучешка сватба.“ Внезапно разбра, че е идиотски пиян.
На всичкото отгоре наблизо сред шума се изцепи гадното гласче на изпит младок с лилави сенки под очите… „Младостта ни водеше в саблен поход, младостта ни хвърляше на кронщадския лед…“ Добре познаваше този тип щабни бохеми наркомани, устните и ноздрите им бяха вечно раздути, раздразнени, приличащи на някакви ботанически смукала… Точно такива объркваха главите със стихчета и бели прахчета… на кого?… На нашите девойки, мъкнеха ги в щабните ъгълчета, романтици, оскверняваха нашите момичета в килерите, в гардеробите, дори в клозетите, опъваха нашите момичета, употребяваха ги на дивани, зад дивани, на рояли, на билярдни маси, под рояли, под маси, в мазета, на покриви, нашите момичета, сред гниенето на разпердушинени парници… а после ги пробутваха на комисари, чекисти, на всякаква паплач… нашите момичета, в съпровод на хора на щабната сбирщина… че и с китари, с хартиени цветя в къдриците… Младост, революция…
20
ЛЕФ — Ляв фронт на изкуствата. Литературна група, възникнала в Москва през 1922 г. начело с Владимир Маяковски. — Бел.пр.