Разбираше и че в главата му се въртят някакви идиотски, и то белогвардейски безсмислици, пък и не бе срещал из щабовете толкова много от тези така наречени осквернени наши момичета, но яростта вече го издигаше на гребена си и почти изгубил възможност да й се съпротивява, направи крачка към романтика на революцията.
— Позволете да попитам, вие лично бил ли сте в Кронщад?
— Представете си, комбриг, бил съм! — разпалено изкрещя „младокът“. Май охотно приемаше предизвикателството. Трескави очи, бузата му конвулсивно трепкаше, изобщо не беше по-млад от комбрига. — Участвах в щурма!
— Аха! — Никита здраво го хвана за рамото и се приближи още. — Значи сте видели и разстрелите? Как очиствахме десетки и стотици матросчета?
— И те ни разстрелваха! — „Младокът“ се опитваше да се освободи от ръцете на комбрига. — В крепостта имаше бял терор!
— Не е истина! — неочаквано закрещя Никита, и то толкова страшно, че всичко наоколо стихна, само мяукащ негърски глас се носеше от плочата. — Не ни разстрелваха! Матросите от Кронщад не разстрелваха болшевиките! Само ни смъкваха обувките! — Кръгът от струпали се около него лица неочаквано премина пред Никита като на много странна лента, обемът изчезна, останаха само плоскости и той пусна мекото рамо. — На всички арестувани им бяха конфискувани ботушите, така е — измърмори той. — Ботушите даваха на босите членове на отряда… комунистите в замяна получаваха цървули… — Пак повиши глас. — Цървули, другари! Разстрели нямаше! Дори мен, разузнавача, не ме разстреляха! Ние после тях… като палачи… зверски!
Слисаните гости мълчаха. Изведнъж от галерията се дочуха стъпки, Кирил се спусна и яростно се нахвърли върху брат си:
— Да не си посмял, Никита! Не повтаряй клеветата!
Вероника висеше на рамото на мъжа си, теглеше го навътре в къщата, мама Мери вървеше след тях с поднос шишенца с лекарства. Вуйчо Галактион завършваше шествието, като с жестове успокояваше гостите. От прага Никита още веднъж викна:
— Палачи! Кървава баня! Наврете си я в задника вашата романтика!
Народният комисар по военните и морските дела наистина се чувстваше значително по-добре. Усмихваше се на професор Градов, докато пръстите му — всеки сякаш беше прозорлив изследовател — опипваха корема и областта на слабините.
— Вашият син, професоре, май служи в щаба на Тухачевски? Познавам Никита. Храбър боец и истински революционер.
Борис Никитич седеше на края на леглото, бедрото му опираше о бедрото на командващия армия. Хиляди болни бяха минали през знаменития медик, но никога преди, дори в студентските си години, не му беше странно, че човекът пред него от обществено понятие се превръщаше във физиологично и патологично. Това тяло, дори проснато под пръстите на лекаря, излъчваше магията на властта. Мярна му се нелепата мисъл — може би на този всичко е различно? Може би стомахът му завършва в Перекоп?
Палпирайки триъгълника над дванадесетопръстника и навлизайки все по-дълбоко през порядъчния слой мазнини, откри няколко точки на слаба болезненост. Възможно е да имаше слаб излив на течност, леко дразнене на перитонеума. Черният дроб беше наред. Сега да се заеме с аускултация на сърцето.
Когато се наведе над гърдите, тоест над вместилището на героичната легенда, Фрунзе за момент дръпна стетоскопа настрана и му прошепна почти в ухото:
— Професоре, не ми трябва операция! Разбирате ли? В никакъв случай не ми е необходима операция сега…
Очи в очи. Склерата леко жълтееше. Клепачът му за секунда се затвори, като така даваше да се разбере, че на професор Градов му се оказва пълно и конфиденциално доверие.
Когато излизаше от стаята, Борис Никитич си помисли, че май се случва нещо нередно. Странният патос на Рагозин, този шепот… м-м-м… на пациента. Някакви „тайни на мадридския двор“. Навсякъде постове, странни хора… Болницата сякаш бе завладяна от армията и ГПУ…