Не беше успял да измине и десет крачки по коридора, когато някой го докосна по ръкава. С извънредно сериозен тон му бе казано:
— Моля, професоре, отбийте се тук. Очакват ви.
Със същия тон към съпровождащия го Вуйнович:
— Другарю командир на полк, вас не ви очакват.
В кабинета на завеждащия отделението два чифта очи го хванаха в клещи. Белите халати над сукнените гимнастьорки нито на йота не прикриваха истинската принадлежност на очакващите го. Тя всъщност не се и криеше.
— Правителството ни възложи да разберем до какъв извод стигнахте след прегледа на другаря Фрунзе.
— Точно за това се готвя да докладвам пред консилиума — опитвайки се да скрие объркаността си, говореше почти неучтиво професорът.
— Най-напред кажете на нас — рече един от чекистите. „Нито минута няма да се бавя да те застрелям, кучи сине“ — като че говореха очите му.
Другият — о, да! — бе значително по-мек.
— Професоре, разбирате какво значение има оздравяването на другаря Фрунзе.
Борис Никитич седна на предложения му стол и мъчейки се да скрие раздразнението си (от какво друго би могло да е предизвикано излишното му потене, ако не от раздразнение), каза, че е склонен да се присъедини към мнението на Ланг — болестта е сериозна, но няма нужда от операция.
— Вашето мнение се разминава с това на Политбюро — бавно, като подчертаваше всяка дума, произнесе онзи, когото Борис Никитич почти подсъзнателно бе определил като джелатин, „стрелец“.
— Мисля, че в Политбюро още няма лекари — отвърна той с изключително неприятен тон. — За какво в края на краищата са ме повикали на консилиум?
„Стрелецът“ впи немигащи очи в лицето му — бе почти нетърпимо.
— Градов, заставайки на тази позиция, засилвате натрупалото се недоверие към вас.
„Натрупалото се недоверие…“ Целият потъна в пот, усещаше как влагата се стича от подмишниците му и схвана, че потта не е предизвикана от раздразнение, а от зашеметяващ страх.
Чекистът извади от чантата си обемиста папка, без всякакво съмнение — досие, личното дело на професор Б. Н. Градов в Държавното политическо управление!
— Хайде да уточним, Градов. Защо нито веднъж не сте посочили в анкетите, че вашият дядо е бил заместник-министър на финансите в самарското правителство21? Не сте му придавали значение ли? Или сте забравили? И парижкия му адрес — улица „Вожирар“ № 88, не знаете, нали? Вашият приятел Пулково не е ли навестявал дядо ви? Кажете ни срещали ли сте се лично с професор Устрялов? Какви инструкции ви е предал от лидерите на емиграцията?
Тези седем въпроса бяха като мощни камшични удари и едва след последния настъпи пауза, която приличаше на душене.
— Какво говорите, другарю? Че може ли да се говори така, другарю…
Изгладената с любов носна кърпа, която притискаше към лицето си, мигновено се превърна в унизителен парцал. „Стрелецът“ бясно перна с юмрук масата.
— Тамбовският вълк ти е другар!
Борис Никитич дръпна настрани и разхлаби изисканата си вратовръзка. По-късно, анализирайки това състояние и унизителните си движения, той се оправдаваше с изненадата. Явно беше така. Можеше ли да предположи, че в скъпата му клиника го очаква пристрастен разпит?
Вторият чекист, „либералът“, с известно възмущение каза на другаря си:
— Овладей се, Бенедикт! — Приближи се до Градов и леко го докосна по рамото: — Извинете, професоре, нервите на Бенедикт от време на време не издържат. Последици от Гражданската война… изтезания… в занданите на белите… Класовата борба, Борис Никитич, понякога взема много жестоки форми… какво да се прави, ставаме жертви на историята… ето защо ни се иска да избегнем грешките, да разсеем недоверието, натрупало се към вас, а следователно чисто механично и към вашите деца… при цялото ни огромно уважение към лекарското ви изкуство… Особено важно е учен с име като вашето да заеме правилна позиция, да покаже, че не са му безразлични съдбините на републиката… че е с нас със сърцето си, а не със студения ум на буржоазен „спец“… Във важна работа като спасяването на нашия герой, командващия армия Фрунзе, ни се иска да виждаме, че не се криете в храстите на лъжливия обективизъм… не се дистанцирате…
Борис Никитич навеждаше глава, страхливецът окончателно вземаше връх.
— В края на краищата — измърмори той — не съм казал, че хирургическата намеса е противопоказана…
Меко погладилата рамото му ръка го притисна малко по-силно. Между рамото и ръката възникна нещо като интимност.
— До известна степен радикалните мерки винаги са по-ефективни от терапията…
21
Самарско правителство — образувано в Самара на 8 юни 1918 г. от есери — членове на разпуснатото от болшевиките Учредително събрание. — Бел.пр.