От операционната излязоха анестезиолозите и докладваха, че даването на упойката е минало нормално. Болният е заспал. Градов, на когото му предстоеше да започне, тоест да отвори коремната кухина на народния комисар, се разпореди нито за миг да не се прекратява контролът над пулса и кръвното налягане. Подготвени ли бяха всички стимулатори на сърдечносъдовата дейност? Това бе главният аспект на операцията.
Вече държеше протегнати напред ръцете си в гумени ръкавици, когато Рагозин, привършил също с обработката, го помоли за секунда да се дръпнат настрана.
— Какво ви е, Борис Никитич?
— Всичко е наред — промърмори Градов.
— Днес не ми харесвате, скъпи. Лицевите ви мускули потрепват. Май и пръстите ви треперят…
— Не, не, всичко е наред. Моля ви, нищо не ми трепери. Не си струва наистина, преди началото на операцията… някак си е странно… не е много етично…
— Да, да — проговори Рагозин, оглеждайки бръчка по бръчка лицето му. — Май не бива да участвате пряко, драги. Бъдете наблизо в случай на нещо непредвидено, а ние ще се помолим и ще започнем…
„Боже — помисли си Градов, — да не участвам в това!“ Без да разбира нищо, объркан и смутен, но вече отстранен от това, освободен, вдигна рамене, като се стараеше да не издава емоциите си.
— Какво пък, началникът сте вие. Ще наредите ли да си сваля ръкавиците?
— Е, не, драги! — рязко каза Рагозин. — Тук началници няма. Всички — и вие също — сме равноправни участници в операцията. Бъдете готов!
Градов седна на дивана в ъгъла на предоперационната, отметна глава и затвори очи. Вече не виждаше как четиримата хирурзи, държейки пред себе си обработените си ръце, сякаш жреци на някакъв древен култ, преминаваха зад матовото стъкло.
Току преди разсъмване младежите, най-малко дузина, тръгнаха към Москва река. Под краката им хрускаха ледените корички на малките локви. Между боровете, в прозрачния Космос, все още грееха звезди, светеше „и месецът, златен и млад, незнаещ ни дни, ни години“…
— Слушах го, рецитираше го наскоро в Дома на архитектите — каза Степан Калистратов.
— А помниш ли пак там! — извика Нина. — Никога няма да забравя този глас… „Ще се лутам из табора на тъмната улица, зад клонче черьомуха в черна карета, зад качулката на снега, зад вечния мелничен шум…“ Семьон, чуваш ли ме, Сьома?!
Тя сякаш го влачеше подръка, почти го мъкнеше, през цялото време досаждаше на своя недодялан избраник Стройло, а той като че ли благоволяваше да бъде влачен, макар че от време на време поривите на Нина объркваха крачките му и го вкарваха в някакъв недостоен за пролетарий тръс. Ту буци, ту някакви локви под краката — защо са се юрнали към реката, някакви корени, стихове на този Манделщам, приумици на професорски дечица…
— Що за табори, качулки, що за ребуси? — басово рече той.
— Ех, Сьомка! — огорчено изхленчи Нина. — Та той е гений, гений…
— Семьон май е прав — намеси се Сава Китайгородски. Той беше облечен с дълго черно палто, а колосаната му риза светеше в нощта. — Черьомуха и сняг като че ли не се съчетават.
„Какво великодушие към съперника“ — лукаво и радостно си помисли Нина и викна на вървящия напред Калистратов:
— Стьопа, а ти как смяташ?
— Не желая да влизам в полемика с магарета! — рече поетът, без да се обръща.
Нина остана без дъх от силата на момента. Тези тримата бяха влюбени в нея, всичко бе игра около нея, всичко това… Тя пусна ръката на Семьон, изтича напред и първа достигна брега.
Долу сребрееше и искреше с лек златист оттенък извивката на реката. Зад нея в сумрака преди зазоряване се очертаваха редките светлини на Хорошево и Сокол. Имаше доста време до разсъмване, но далечните покриви и камбанарии на Москва вече бяха добили ясни очертания, а това означаваше, че първият ден на ноември 1925 година ще бъде облян от фантастичната светлина на не толкова честия гост на Русия — звездата, именувана Слънце.
Нина се обърна към приближаващата група. Ето ги, влюбените и приятелите: Сьомка, Стьопа, Сава, Любка Фогелман, Миша Канторович, брат й Кирил, братовчедите Отари и Нугзар, Олечка Лазейкина, Циля Розенблюм, Мириам Бек-Назар… Лицата им се виждаха ясно, осветени от луната или от предстоящия изгрев, или просто от младостта и революцията. „Какво щастие — искаше да закрещи Нина Градова, — какво щастие, че това става точно сега! Че всичко се случва с мен точно сега! Че съм аз… именно сега!“