Тохтамиш не можеше повече да изтърпи подобно оскверняване на нощните словосъчетания и затова се спусна стремително, облъхна поета със страховитото си крило, дано се затъкне мръсната му паст.
Трета глава
Лечение с Шопен
Годината приключи с шумоленето на вечно двусмислените вестници, с грохота на разширяващата се трамвайна мрежа в Москва, с кръженето на сякаш овъглените обитатели на московското небе, с все по-засилващите се синкопи на чарлстона, отправящ предизвикателство към триумфалния, макар и понякога разпространяващ се като мазут грохот на пролетарските тръби.
Дойдоха и си отидоха снеговете, раззелениха се и зашумяха градините, преди, в началото на октомври 1926 година, нашето повествование, последвало млекарката Петровна, да стигне до вилата на Градови в Серебряни Бор.
Вратите на всички стаи на долния етаж бяха отворени. Празно, чисто и светло. От библиотеката се носеше Шопен. Мери Вахтанговна свиреше бурно, както винаги, с вдъхновение, сякаш придавайки на средноевропейските равнинни пасажи някакво кавказко стакато. Но от време на време хвърляше бързи изпитателни погледи към мъжа си, който седеше в дълбокото кресло, закрил с длан очите си.
До господаря си в класическата поза на младо послушно куче седеше Питагор. Щръкналите му уши също улавяха потока от приятни звуци. Понякога безшумно, по терлици през стаите преминаваше Агаша нареждаше чисто бельо по рафтовете и поглеждаше към стопанина, бършейки с кърпичка ъгълчетата на очите си.
Борис Никитич съзерцаваше между пръстите си вдъхновения профил на жена си. „Странно — мислеше си той, профилът й на княгиня никога не ми е действал еротично. Когато обаче обръщаше лицето си към мен, тези високи селски скули и пухкави устни… Защо ли мисля за това в минало време, в края на краищата още сме млади, нашето либидо още…“
Млекарката Петровна, натоварена с тежки бидони, кошница и кофа, шумно разтвори вратите и зърна сутрешната идилия. „Виж ти — с умиление си помисли тя, жив е буржуят.“
— Господ да ти е на помощ, по-тихо, Петровна! — хвърли се към нея Агаша. — Да вървим, да вървим в кухнята!
Там Петровна разтовари сметаната и изварата и попита:
— Какво е туй при вас?
— Професорът се лекува с музика — многозначително обясни Агаша.
— Че да не е настинал?
— Ех, Петровна, Петровна — поклати глава изтънчената Агаша.
— Ами то моят от всичко се лекува с чашка — въздъхна Петровна. — Ако не помогне една, втора. И всичко си идва на мястото.
— Хайде, върви си, Петровна.
Агаша й мушна парите и изпрати пращящата от здраве и чистота жена, а тя спря до прага и се заслуша.
Мери завърши концерта с блестящо глисандо и се изправи.
— Как се чувстваш, Бо?
Борис Никитич също стана от креслото.
— Благодаря, Мери! Знаеш, че този прелюд винаги ми помага. — Приближи се до жена си, прегърна я през раменете, като по деликатен начин се стараеше да я обърне с лице към себе си. Мери Вахтанговна извърна глава, сочейки към прозореца.
— Виж, Пулково вече е тук!
От портата към къщата под падащите жълти листа, без да бърза, крачеше Леонид Валентинович Пулково с английското си „шерлокхолмовско“ палто.
— При цялото си нехайство Льонка винаги е точен — усмихна се професорът.
— Вървете всички да се разхождате — разпореди се Мери Вахтанговна. — Питагоре, и ти тръгваш с татенцето.
Кучето радостно се завъртя, от време на време присвивайки задните си крака като заек.
Агаша вече стоеше до вратата с палтото и шапката на професора.
— Позволете да ви напомня, Боренка и Меричка, че Никитушка и Вероничка пристигат за вечеря направо от гарата — каза тя.
— Да, да, Бо, не си забравил, нали? След два часа имаме пълен сбор — строго, опитвайки се да сдържа някакво екстатично чувство за цялостност, произнесе Мери Вахтанговна.
И кучето очевидно не можеше да сдържа силното си подобно чувство, подскочи и лизна стопанката по брадичката.
— Да, да, Пита, ти не си забравил! — възхити се тя. — Виждам, виждам! В краен случай напомни на татенцето си, ако вместо на здравословна разходка тръгне с приятеля си към хиподрума.
През цялата минала година Борис Никитич, независимо от изключително силните пристъпи на униние, беше работил като луд. На операционната маса нямаше равен — онова, което се наричаше майсторство, отдавна бе отминало, отстъпвайки място на най-високата класа, на виртуозността. Наистина със скалпела и кохера в ръце се усещаше едновременно като диригент и цигулар солист. В минути на вдъхновение — да, понякога изпитваше истинско хирургическо вдъхновение! — му се струваше, че цялата жизнена сфера, над която в момента господстваше — асистентите, сестрите, инструментите, проснатия пациент, — улавяше не само думите му, хъмканията, покашлянията, най-малките жестове, но дори неизразените мисли, за да им се подчини незабавно, и то не в името на подчинението, а на общото задружно звучене, тоест на хармонията.