Лекциите му винаги събираха „фрашкана“ аудитория. Лекари от столични клиники и от провинцията се караха със студентите за места. Казваха, че дори идвали филолози от университета, за да се уверят чрез него в жизнеспособността и идейната цялост на запазилата се част от руската интелигенция.
Още по-големи успехи бяха постигнати в теорията и създаването на школа. Статиите, насочени към развиване на оригиналната му концепция за хирургическа намеса, незабавно предизвикваха оживени дискусии на заседанията на Общността и в печата — както в родния, така и в чужбина. Младите лекари, вървящи по стъпките му, а сред тях преди всичко изключително талантливият Сава Китайгородски, гордо се наричаха „градовци“. С една дума… имаше ли значение… както и да е… ах, дявол да го вземе.
Кой от тези „градовци“, освен може би Сава, се досещаше, че техният кумир от време на време със стон и скърцане на зъби пада на дивана, изтъркулва се по кожения наклон върху килима, стои на колене, диво оглежда ъглите, умолително вдига брадичка към тавана, сякаш търси икона, каквито поради наследствен позитивизъм вече май столетие Градови не държаха вкъщи. Отново и отново се питаше: какво се бе случило тогава в Солдатьонковската болница? „Нищо не е случило, просто бях отстранен, не се съобразиха с мен — говореше си той най-напред с дръзка горделивост, — приемайте го както желаете, Ваша чест върховни съдия, но не се признавам нито за лъжец, нито за страхливец.“
След като обаче повиеше малко и се потърчеше, ако Мери навреме не влезеше и не се втурнеше към пианото, той малко по малко започваше да предава позициите си. Да, държа се като страхливец, да, изплаши се от ЧК, но кой не се бои от тези изверги… Това е, Милосърдни! И едва на третата фаза, пак ако Мери не се изхитреше да изтърве развитието на кризата, Борис Никитич си позволяваше известно посегателство над своя гардероб — ту раздираше ризата на гърдите си като кронщадски матрос, ту разкъсваше жилетката си, като гръмко възкликваше: „Съучастник! Съучастник!“
Да, в такива минути се смяташе за пряк съучастник в убийството на главнокомандващия Фрунзе. В този момент Мери непременно се появяваше с бромов разтвор, с топлите си гърди и с Шопен.
Борис Никитич не се измъчваше, защото беше убит народният комисар, героят, могъщият човек на държавата — с нищо не беше по-добър от останалите, същият изверг, разстрелвал пленници, — а защото той беше пациент, свято тяло за лекарската съвест.
За щастие пристъпите на подобна несправедливост, да, именно на несправедливост към себе, ставаха все по-редки. В спокойни дни, ако професор Градов все пак си спомнеше онази октомврийска нощ на миналата година, си мислеше само какво фактически направиха Рагозин и останалите, за да изпратят командващия армия в нереалните реалности. Дори и сега, независимо от неприкрития цинизъм на тези хора, на който бе свидетел, не можеше да допусне, че някой от колегите му би се оказал способен просто ей така да пререже артерия. Нали не бяха будьоновци, а лекари, все пак лекари!
Задрънча далечен трамвай. Щастливи деца минаваха с велосипеди. По-малко щастливи, но все пак щастливи до немай-къде караха тротинетки. Шумно излетя ято гарги и тутакси породи вихрен листопад.
Двамата приятели от гимназиалните години, професор Борис Никитич Градов и Леонид Валентинович Пулково, се разхождаха в класическия стил на московската интелигенция — шапките леко килнати назад, палтата разкопчани, ръцете зад гърба, лицата облагородени от мисъл и взаимна симпатия. Крачеха ту покрай дълги огради, ту задълбаваха в горичката, ту стигаха до трамвайната линия и тогава подвикваха на Питагор — той веднага дотичваше с разтворена лукава паст — и му слагаха каишката.
— Да, Бо — леко забави крачка Пулково, — онзи ден във вечерния вестник се натъкнах на съобщение за теб. Защо не се хвалиш? Назначен си за главен хирург на РККА! Направо си гигант.
Градов се понамръщи, но прие предложения гимназиален тон.