— Да, драги, сега сме с генералски чинове, не сме ви лика-прилика. Мое превъзходителство! Ти, жалки физико, не можеш и колело да си купиш, а аз имам „персонална“ с шофьор червеноармеец! Успя ли да го сдъвчеш? Наздраве!
Пулково се заподмилква с шапка в ръка като услужлив лакей:
— Ние, ваше превъзходителство, дори много го разбираме и уважаваме, с нашето пълно уважение…
Градов изведнъж спря и сърдито перна с бастуна си ствола на най-близкия бор:
— Знам какво имаш предвид, Льо! Внезапните ми издигания през последната година! До вчера без всякакви чинове, а сега завеждащ катедра и главен консултант на народния комисар на здравеопазването, вече и РККА… — Той все повече се вълнуваше и сякаш не говореше на своя много близък Льо, а отправяше предизвикателство към някаква голяма аудитория. — Надявам се, знаеш, че не ми пука за всичките тези чинове?! Аз съм само лекар, руски лекар, като баща ми, дядо ми и прадядо ми! Нищо лошо не съм сторил, решително нищо героично, а съм само лекар, а не… не…
Пулково хвана приятеля си подръка и го повлече по пустата алея. Отляво Питагор се въртеше, подскачаше и надничаше в лицето му.
— Защо толкова се развълнува, Бо? От теб не се очаква геройство, а добрини, помощ…
Градов с благодарност погледна Пулково: винаги умееше да намери нужната дума.
— Точно така — рече вече по-меко. — Само затова приемам постовете, заради болните. Заради медицината, Льо, ти ме разбираш, и по-специално заради внедряването на моята система за местна анестезия при коремни операции. Знаеш ли колко е важно?
— Обясни ми, моля те — сериозно, като учен на учен, каза Пулково.
Градов тутакси се увлече, хвана приятеля си за копчето и го задърпа:
— Разбираш ли, пълната упойка, във всеки случай по начина, по който сега се прилага при нас, е много опасно нещо. Най-малкото предозиране и последиците могат да са… — Изведнъж млъкна, като че ли поразен от някаква догадка… — най-малкото предозиране и… — Опря рамо на ствола на един бор и тежко задиша.
„Как не се досетих по-рано — мислеше си той. — Етер, смесен с хлороформ. Вкарали са в командващия армия повечко от проклетата смес и всичко е приключило. Да, да, спомням си, още тогава ми се мярна в главата, че мирише на етер по-силно, отколкото е обичайно, но…“
Пулково вече го дърпаше:
— Да вървим, хайде, Бо! Нека само да подишаме, да си разкършим старите кости!
Най-малко четвърт час крачеха бързо по просеката и мълчаха. Свърнаха в рядка брезова горичка и се разделиха сред високите бели стволове. Питагор сновеше помежду им, сякаш поддържайки комуникацията. Скоро обаче се появи и друга комуникация — звукова. Започна я Леонид Валентинович, явно напомняйки на Борис Никитич за времената, когато те като гимназисти също бродеха из гората и от време на време подхващаха дуети от опери.
— Подай ми ръка, красавице — с гръмък бас молеше Пулково.
— Не, няма да ви я подаде красавицата — с тъничък тенор отвръщаше Градов, направо като Собинов26.
Гората скоро свърши. Излязоха на високия бряг над Москва река и тръгнаха по него към къщата. С чувство за изпълнен дълг — находих се, надишах се — Пулково разпалваше лулата си.
— При теб как е, Льо? — попита Градов.
— Стават странни неща — усмихна се Пулково. — От известно време забелязвам опашка след себе си.
— Опашка от жени ли, както винаги? — топло се усмихна Градов. Вечният ерген физикът се ползваше в техния кръг с устойчивата репутация на покорител на сърца, макар че никой не можеше да си спомни никакви особени факти от негова страна в тази насока.
— Де да бяха жени — усмихна се отново Пулково. — Засега след мен вървят мъже с явния отпечатък на Лубянка върху лицата им. Впрочем може да имат и жени за целта.
— Те! Пак те! — възкликна Градов. — Какво, по дяволите, искат от теб, Льо?
Физикът вдигна рамене:
— И понятие си нямам. Нима пътуването ми до Англия, кореспонденцията ми с Ръдърфорд? Направо смешно. Кой ли в ГПУ се интересува от теореми за атомното ядро?
Борис Никитич погледна отстрани винаги толкова уверения в себе си и ироничен приятел и си помисли, че е възможно той да няма друг на света, който да му е по-близък от него.
— Слушай, Льо, искаш ли да поговоря с някого от техните, там горе, да се опитам да науча нещо?
— Не, не, Бо, не трябва… Просто така ти го казах. Е, за всеки случай…
— Льо, защо не се преместиш при нас? Да речем, за половин година? Нека да видят, че не си сам, че имаш голямо семейство.
Трогнатият Леонид Валентинович сложи ръка на рамото на приятеля си:
— Благодаря, Бо, но е излишно. Все пак сега не е военният комунизъм.