Напрежението бе прекъснато от звънеца на входа. Агаша заситни към вратата и се върна с военен — румен здравеняк. Той удари токове точно като при стария режим, отдаде чест и се развика:
— Младши командир Слабопетуховски по ваша заповед, другарю професор, кола от Първа военна болница!
Борис Никитич погледна часовника си и тихо въздъхна.
— О, вече е седем и половина — стана и целуна Мери Вахтанговна. — Ще се върна веднага след операцията.
Младши командир Слабопетуховски се насочи към изхода, като в движение завъртя карикатурния си мустак и нещо пошепна на моментално пламналата стара мома Агафя. Професорът излезе след него.
Мери Вахтанговна, вдигнала гордо потреперващата си брадичка, демонстративно не поглеждаше към дъщеря си.
— Каква жестокост — проговори тя. — Каква самовлюбеност! Така пък нищо да не забележи! Баща й жертва всичко заради болните си, заради идеалите си! Не знае ни ден, ни нощ…
— Какво става в края на краищата?! — възкликна Нина. — Що за МХАТ27 се разиграва тук?
Никита отпусна тежката си ръка с нашивки върху рамото на сестра си.
— Спокойно, Нинка. — Обърна се към майка си и меко попита: — Мамо, може би трябва да й обясним?
Мери Вахтанговна рязко стана от масата.
— Не виждам никаква необходимост! Няма нищо, което да се нуждае от обяснение! — Скръстила драматично ръце на гърдите си, напусна трапезарията.
Никита прошепна на сестра си „Ще поговорим утре“ и тръгна след майка си. Весело започналата вечеря димеше в развалини.
Кирил гнусливо, с крайчеца на пръстите си побутна по-далеч от себе си броя на „Новый мир“ и изпод вежди се втренчи в Нина.
— След като този клеветнически брой е бил забранен, може ли да попитам откъде си го взела?
Тя грабна списанието и изстреля право в лицето на брат си:
— Не е твоя работа, сталинска подлого!
Кирил съвсем в партиен стил тресна с юмрук по масата:
— Смяташ се за идейна троцкистка ли?! Глупачка! По-добре си пиши стихчетата и не се пъхай в опозицията!
И двамата млади наследници на Градови рязко отместиха столовете си и изхвърчаха от трапезарията в различни посоки.
Агаша, която нададе вик не в мхатовски, а в своя провинциален, краймосковски стил, тоест на Малий театър, се скри в кухнята.
Напълно объркан, Питагор се плъзна с четирите си лапи по паркета.
Зад неотдавна гъсто населената маса останаха само Пулково и Вероника. Тя притискаше кърпичка до очите си, като се стараеше да не се разплаче, но неочаквано се изсекна в нея и се разсмя.
— Нашият Кирка съвсем е пощурял по партийната линия — каза тя.
Пулково си наля една чашка и набоде триъгълниче маринована млечница.
— М-да, и навсякъде страсти съдбовни — произнесе той точно това, каквото трябваше да каже един ерген джентълмен, свидетел на кавга в голямо семейство.
Вероника му се усмихна, показвайки, че помни как преди година в тази къща почти флиртуваха.
— Виждате ли, Леонид Валентинович, преди година, помните ли рождения ден на Мери, аз се въртях, кокетничех, а сега… — Показа с длани корема си. — Виждате ли на какво заприличах?
— Красотата ви, Вероника Александровна, незабавно ще се възстанови след раждането — успокои я той.
— Мислите ли? — съвсем по детски попита тя и веднага се навъси. — Ама че съм глупачка!
Пулково погледна часовника си — време беше да се сбогува, и хвана в двете си длани ръката на Вероника.
— Между впрочем често играя билярд с един интересен военен, командира на полк Вадим Георгиевич Вуйнович. Често си спомня за вас с Никита… особено за вас…
— Не му казвайте, че сме пристигнали! — възкликна тя.
В следващия миг и двамата трепнаха: от кабинета започнаха да се разнасят бурните драматични пасажи на пианото. Питагор се хвърли към вратата и я блъсна с предните си лапи. Агаша скочи и го хвана за нашийника:
— По-тихо, Питочка, по-тихо! Сега нашата мама се лекува.
Мери Вахтанговна свири до края на вечерта. В стаята й горе на Нина понякога й се струваше, че пианото говори на нея — ту настоява, ту моли да слезе долу и да изясни нещата. Тя се сърдеше на тези въображаеми призиви — хем крият нещо от нея, хем й правят сцени. Обвиняват я в равнодушие, а на тях самите не им пука за живота на дъщеря им! Нима поне веднъж майка й или баща й, да не говорим за братята й, попитаха какво се случва в „Синята блуза“, в „Лито“, в отношенията й с приятелите, със Семъон… Всички разговаряха с нея единствено с установения веднъж завинаги глуповат тон, сякаш тя не порастваше и не я измъчваха проблемите на революцията. А и какво ли бе за тях революцията? Просто бяха щастливи, че тя отиваше на заден план в живота на страната, че предишното им комфортно всекидневие толкова бързо се възстановява. Всъщност с какво моите родители се различават от непманите, от някакъв си Нариман хан от „Московско източно дружество за взаимен кредит“, за когото неотдавна писа Михаил Колцов? Онзи ликуваше в банката си под защитата на портиери със зелени униформи, а тук — дворянски музикални страдания, вечерни тоалети за посещения на опера… „Нормалният живот“ се връща, какво щастие!