Той рязко се обърна и срещна погледа на старши артилериста. „Вие… вие тук ли бяхте? Тогава? Възможно ли е?“ По-късно Никита се измъчваше, осъзнал, че зад това недоумение се четеше нещо друго: „Защо не сте разстрелян?“
— Бях в отпуск — простичко, без никакви емоции каза артилеристът.
— Аз пък щурмувах форта ви! Затова знам пътя! — предизвикателно повиши глас Никита, макар да разбираше, че избухването му не е адресирано правилно и че след като артилеристът не е разстрелян, значи му е гласувано доверие, иначе непременно би споделил съдбата на отговорните пред народа и революцията за яростната експлозия на антиболшевизъм през март 1921 година.
Очевидно все пак фразата не бе съвсем на погрешен адрес, съдейки по това, че артилеристът отмести поглед и мълчаливо го прикани с ръка нагоре по стълбата — моля, ощастливете ни!
През целия ден Никита проверяваше как са поставени новите обуховски оръдия във фортовете „Тотлебен“ и „Петър I“, заедно с представители на завода и на командването на Балтийския флот вникваше в документацията и устните обяснения на артилеристите и едва привечер, като се позова на умора, остана сам и тръгна пеш към града.
Като че ли вече си даваше сметка, че го тегли натам, към площад „Якорни“, в центъра на тогавашните събития.
От приморския булевард видя външния пристан и сивите силуети на два гиганта, май бяха онези същите; колкото и да се стараеш, от паметта на оръдията и комините никога не ще изтриеш яростта на линейните кораби.
От септемврийската вечер, от щедрата вода наоколо, от браздящите рейда малки корабчета и от намигащите сигнали на гигантите лъхаше на свежест и изключителна чистота.
В онези дни цялото това пространство беше бяло, застинало сякаш навеки и зловещо. Линейните кораби стояха борд до борд до стената, заледени до най-горните надстройки, със слегнал се опушен сняг по палубите. Никита неочаквано забеляза, че дори той, разузнавачът, изпитва враждебно чувство към замръзналата Маркизова локва, както военните моряци наричаха Финския залив. По леда към крепостта се нижеха безкрайни редици в бели халати.
Четири и половина години след събитията, както стоеше пред паметника на Петър Велики и гледаше бурното пълноводие, комбригът от РККА11 Градов се улови, че мисли и нещо друго: ако метежът бе започнал месец по-късно, нямаше да се справят с него. Освободени от ледения капан, линейните кораби щяха да се приближат до Ораниенбаум и да го обстрелват, като осуетят всички опити за концентриране на правителствените сили. Към „Петропавловск“ и „Севастопол“ сигурно щяха да се присъединят и два други гиганта, които през март все още бяха в устието на Нева — „Гангут“ и „Полтава“, а след тях и други кораби от Балтика. Трудно би могло да се гарантира дори за легендарния „Аврора“, нали и целият Кронщад седмица преди метежа се смяташе за опора и гордост на революцията.
Непобедимостта на въстаналия Балтийски флот почти със сигурност би подпалила фитила и би предизвикала серия взривове в цялата страна. Тамбовска област и без това вече бе пламнала. Неслучайно Ленин смяташе, че Кронщад е по-опасен от Деникин, Колчак и Врангел, взети заедно. Чистата вода щеше да предизвика гибелта на болшевишката република.
Спаси ни ледът. Исторически детерминираните събития и неуправляемите физически процеси в природата са в странна, би могло да се каже — във възмутителна зависимост. Ледът се оказа главният ни съюзник и при щурма на Крим, и при усмиряването на Кронщад. Дали не би трябвало да се издигне паметник на леда? Каква глупост — законите на класовата борба, базиращи се на леда, на забавеното движение на някакви жалки молекули!
Но не тези парадокси измъчваха командира на бригада Градов. В определени или неопределени моменти от живота си той неочаквано започваше да се вижда като предател и едва ли не потисник на свободата. Изглеждаше, че героичната мисия е възложена на страстен двадесетгодишен революционер, който дори за минута не би пожалил живота си за Червената република, пък и я бе изпълнил геройски, но все пак…
Вървеше бавно покрай жълтата с бели колони сграда на Морското събрание, козирувайки при разминаване с военни моряци и дори усмихвайки се в отговор на женските погледи — Кронщад винаги се бе славил с жените на моряците, и си спомняше как в мартенската виелица, в мрака, оставил на леда белия си халат, ушит от два чаршафа, се качи на пристана, пребяга през булеварда и тръгна покрай тази сграда, той, фалшивият моряк за чудо и приказ, дори на гърдите му бе татуирано: „Брониран влак «Червен партизанин»“.
Дузината свръхсекретни разузнавачи бяха подбрани сред най-преданите от самия командващ армия Тухачевски. В момента на решителния щурм със самостоятелни действия трябваше да изваждат от строя оръдията и да отварят вратите на фортовете. Скъп беше всеки час, над залива започваха да духат влажните западни ветрове.