… След като всичко приключи, Никита, един от тримата оцелели от дузината в специалния отряд, бе награден със златен часовник на швейцарската фирма „Лонжин“. После го настаниха в болница. Няколко дена се мяташе, бълнувайки в безсъзнание, само в отделни мигове изплуваше и виждаше заледените клончета и синигерите зад прозореца на Ораниенбаумския дворец.
Никой никога не му беше споменавал нито за характера, нито за подробностите на тази треска. Той просто оздравя и се върна в строя. И военните, и партийните кръгове предпочитаха да не засягат кронщадската тема, макар и да се носеха смътни слухове, че от нея и самият Ленин изпаднал в истинска истерия. Вождът виел и се смеел гръмогласно: „Разстрелвали са работници, другари! Работници и селяни!“
Никой, разбира се, не споменаваше сред „кръговете“ и че именно Кронщад бе извел страната от петнистия тиф на военния комунизъм и я бе насочил към непа — да се постопли. Ако не се беше случило това страшно премеждие, вождовете не биха се отказали „сериозно и задълго“ от своите теории.
Вероника, дъщеря на известен московски адвокат, вече трета година беше жена на Никита и знаеше немалко за тайната рана на мъжа си, макар да разбираше, че не знае всичко. През двете седмици след командировката му тя бе започнала сериозно да се опасява за състоянието на нервите му. Той почти не спеше, нощем ходеше насам-натам, пушеше непрекъснато, а когато изпадаше в някакво подобие на сън, бърбореше нещо неразбираемо, от което понякога изплуваха като призраци фрази, викове и редове от кронщадското печатно свободомислие.
„… от Завгородин — двудневна дажба хляб и пачка махорка; от Иванов, огняр на «Севастопол» — шинел; от сътрудничката на Революционния комитет Цимерман цигари, от Путилин, от пристанищната химическа лаборатория — чифт ботуши…“
„… Пълно доверие на командира на батареята другаря Грибанов!…“
„… Куполов, мамка му да…, лекаря Куполов не сте ли виждали, братлета?“
„… Отрядът изпадна в размисъл, трябва литература за обмен с курсантите…“
„… Към всички трудещи се в Русия, към всички трудещи се в Русия…“
Веднъж събра смелост и го попита дали не си струва да напусне армията и да кандидатства в университета, в медицинския факултет, по стъпките на баща си, нали беше само на двадесет и пет, на тридесет години щеше да е истински лекар… Колкото и да е странно, не я бе навикал, а само замислено поклати глава — късно е, Ника, късно е… Май изобщо нямаше предвид възрастта.
Най-после стигнаха до вратата на вилата, на която като в старите времена, само че без еровете, се мъдреше медна табелка с гравиран надпис „Доктор Б. Н. Градов“. Зад вратата тухлена пътечка, описваща латинско „S“ между боровете, стигаше до площадката пред старателно тапицирана с мушама врата на голяма двуетажна къща с мансарда, тераса и пристройка.
Престъпвайки прага на тази къща, всеки би си помислил, че тя е остров на здравия смисъл, порядъчността, същинска опора на светлите сили на руската интелигенция. Смятаха Борис Никитич Градов, професор в Първи медицински институт и старши консултант в Солдатьонковската болница, за един от най-добрите хирурзи в Москва. Историята беше принудена да се съобразява с такива специалисти, дори творци. Партията знаеше: независимо че вождовете й бяха сравнително млади, здравето на мнозина от тях беше подкопано от нелегалната дейност, арестите, заточенията и раняванията и затова към медицинските светила винаги бе изразявано особено уважение. Дори в годините на военния комунизъм, повечето вили на Серебряни Бор разглобени за отопление, в къщата на Градов огнището винаги, и прозорците светеха. А сега, когато при непа нещата процъфтяваха, всичко сякаш се беше върнало в обичайното си русло, или както казваше приятелят на семейството Леонид Валентинович Пулков — към „предпещерния“ исторически период. Например вътре постоянно звучеше роял. Домакинята, Мери Вахтанговна, някога завършила консерваторията в класа по пиано („уви, моите главни концерти се оказаха Никитка, Кирилка и Нинка“), не пропускаше възможността да се потопи в музиката. Професорът се шегуваше: „Мери прогонва с Шопен горските духове.“
По килимите се разхождаше огромният и доброжелателен Питагор, немска овчарка. От библиотеката обикновено долитаха мъжки гласове — безкрайният „спор на славяните“. Бавачката, изиграла немалка роля в трите „главни концерта“ на Мери Вахтанговна, ходеше из стаите с купчини чисто бельо или пък плащаше в антрето за доставените в къщата мляко и сметана.