— Отнесете го на сигурно място! — заповяда Арин. — Внимателно! — Той скочи от седлото и коленичи до командващия, който се бе сражавал така неуморно и безстрашно за свободата на Шотландия. Богатият наследник на Ботуел, чийто баща остана след сражението при Дънбар пленник на англичаните, бе поставил на карта всичко, което можеше да е любимо и скъпо за един човек.
Докато оръженосците му се грижеха за него, той хвана ръката на Арин.
— Господи, наистина го извършихме!
— Не се напрягай!
— Подгони копелетата, Арин. Уолъс… Убит ли е?
— Не. Би се като демон начело на хората си.
Тялото на Де Морей беше цялото в тиня и кръв, затова не можеше да се каже колко тежко е ранен.
— Благородният произход не прави командващия — изрече той. — Уилям го доказа. А душата на един народ е нещо много по-силно от великолепна конница и безсърдечни наемници.
— Кълна се в бога, постигнахме целта си…
— Преследвай англичаните, Греъм — помоли го Де Морей.
— Разбира се, ще ги преследваме чак до ада — увери го Арин.
Отнесоха Андрю де Морей и Арин извика да му доведат коня. Когато го яхна, леко залитна. Да, успяха. Англичаните бягаха, а шотландците ги преследваха безмилостно по петите.
Отрядът на Дароу не премина моста. Той не вярваше на очите си и ругаеше, свидетел на позорното поражение на англичаните.
На отвъдния бряг труповете ставаха все повече. Сред този хаос от тиня и кръв лежеше и Кресингам, командващият, пренебрегнал предупреждението на сър Ричард за този мост.
Докато Кинси обикаляше насам-натам, за да намери по-удобно място за наблюдение, на Кира не й оставаше друго, освен да седи на коня си и да наблюдава кървавата гледка.
Често затваряше очи. Но когато виковете ставаха неистови, поглеждаше през реката, обзета от страх, че щастието може да е изневерило на шотландците.
Наистина необяснимо — презрените „плебеи“ побеждаваха неизмеримо превъзхождащата ги английска военна сила.
Сега бунтовниците вече прекосяваха реката, въпреки срутилия се мост. Конете смело пореха вълните. Чу се пронизителен звук на рог — Джон де Уорън даваше сигнал за отстъпление. Впрочем излишен. Сякаш преследвани от фурии, англичаните вече бягаха в панически ужас. Шотландците бързо ги настигаха и поваляха. Някои се опитваха да се спасят с пълзене и молеха задъхано за пощада.
— Лорд Дароу! — извика един боец.
Въпреки заповедта за отстъпление, Кинси не бе помръднал от мястото си — просто не желаеше да приеме поражението.
— Кинси! — извика му сър Ричард.
— Добре, да почнем да отстъпваме — изсумтя Дароу.
Отстъпление — възможност за Кира да избяга, да стигне при шотландците… да прекоси бойното поле, с надеждата, че Арин не лежи сред убитите…
— Проклета вещица! — Дароу насочи изведнъж коня си към нейната кобила. Очите му пламтяха с трескав огън, близък до безумие. — Проклето чудовище! — изруга той, сякаш тя беше помагала на бунтовниците да победят. Посегна бесен към нея и тя извика, понечи да пришпори кобилата, но хората му я обкръжиха. Дароу беше превъзходен ездач и успя да я прехвърли на своя кон. Пръстите му я дръпнаха болезнено за косата. — Е, тържествуваш ли, лейди? Може би искаш да танцуваш върху труповете на англичаните? Само не бързай да се радваш!
Той заби силно пети в хълбоците на едрия си боен жребец който изобщо не реагира на увеличения товар. Бърз като вятъра той препусна сред тълпите бягащи англичани.
Победителите се понесоха тържествуващи към Стърлинг, към границата.
Андрю де Морей беше тежко ранен, затова Уолъс пое сам командването. Някои от бойците му настояваха да нападнат бягащата английска войска по цялата фронтова линия. Но той не искаше да рискува, защото шотландците бяха капнали след напрегнатото сражение. Вместо това заповяда да вземат за заложници голям брой ранени, все богати благородници. Роднините на много от бунтовниците бяха пленници в Англия и сега можеха да бъдат разменени срещу заложниците. Освен това бунтовниците трябваше да се погрижат за собствените си убити и ранени.
Тен Макфедън също беше ранен. Арин не знаеше дали раната му е тежка. Все пак хората му го сложиха на носилка Междувременно на бойното поле се бяха появили жени и лечители, грижеха се за ранените и помагаха на войниците да вземат всичко ценно от убитите англичани.
Когато Роджър Комин го откри, Арин беше коленичил заедно с Джей, Рейгуър и отец Кориган при ранените. Сред убитите откриха трупа на Хейдън Мактигъл. Този мъж беше от Хоук’с Керн и след клането се бе сражавал рамо до рамо с Арин, беше му добър приятел и храбър съратник. Колкото и горчиво да оплакваше Арин тази загуба, за разлика от английския командуващ той можеше да се смята щастлив, защото беше загубил сравнително малко мъже.