— Проклетите шотландци живи ще ни избесят! — протестира един от войните на сър Грифин. — Не е ли по-добре да умрем с извадени мечове?
— Още не сме се превърнали в човекоядци — извика Джей.
— Никога няма да хапна нещо толкова жилаво и твърдо като месо на англичанин — заяви Джон.
— Нещастни варвари! — извика мъжът и отново размаха меча.
— Стой! — изрева гневно командващият. Лорд Пърси може да беше стар рицар, но все още с достатъчно авторитет.
— Здравейте, лорд Пърси! — поздрави го Арин.
— Здравейте, сър Арин! — отговори Пърси и се обърна отново към хората си. — Този човек няма да ни одере кожите още по-малко да ни изяде. Няма даже да ни изколи. Освен ако междувременно не сте се променил, сър?
— На бойното поле убиваме достатъчно врагове. — Арин хвърли бърз поглед на труповете и добави: — Само надхитряме от време на време нашите противници и демонстрираме бойната си сила. Бих искал, разбира се, да зная, дали имате намерение да напуснете Шотландия?
— Естествено.
— Когато кралят се завърне от Франция, той ще ни нападне с огромна войска, която се опитваме овреме да понамалим. Затова пускаме на свобода само англичани, които ни се заклеват никога да не се върнат тук.
— Е, момчета? — попита Пърси конниците си.
— Как можем да дадем такава клетва? — възкликна един от бойците. — Та нали, ако кралят ни призове под знамената…
— Той проявява разбиране за известни аргументи. Разбира се, че ще полудее от гняв, ще изстиска от мен непосилни данъци и ще иска аз да платя на войниците му. Но никак не ми се мре тук и сега, тъй че ако дам проклетата клетва, аз непременно ще я спазя. — Той погледна изпитателно хората си. Никой не възрази. Най-сетне се обърна отново към Арин. — Сър, имате думата на целия ми отряд. В името на отминалите времена, много бих желал да чуя как сте. Но май ще е по-добре да тръгваме. Можем ли да отнесем своите убити?
— Да, лорд Пърси. Но имам още една молба. Ако видите сър Кинси Дароу…
— Той трябва да е някъде далеч пред нас. По време на сражението стоеше в последните редици на нашия авангард.
— Да, зная. Ако го срещнете, кажете му, че ще го последвам. Освен това, ако не ми прати лейди Кира, ще му одера кожата, докато го пека на бавен огън…
— Лейди Кира? Имате предвид годеницата на лорд Дароу?
— Била е сгодена за него против волята си.
— Сигурен съм, че не я застрашава опасност… — Сър Пърси млъкна, защото един от хората му се прокашля. — Какво има, Барнабъс?
— Отрядът на Дароу не е кой знае колко по-напред от нас милорд. Вчера срещнах един от хората му, който тъкмо слагаше капани за зайци. Познаваме се отпреди, та той смяташе, че ако побързаме, можем да ги стигнем.
— Накъде тръгнаха?
— Към Сикерн, към замъка на дамата. Той е на границата. Лорд Дароу, изглежда, смята, че ще мине време, преди шотландците да стигнат там, защото имат и много друга работа.
Арин усети как мускулите му се напрягат. Да, стените на Сикерн са поправени и дори засилени, съдовете с олио и килерите са пълни, има и достатъчно стрели… Там Дароу би издържал дълги седмици обсада.
— А лейди Кира? — попита лорд Пърси.
— Ами, мисля, че е добре — отговори мъжът на име Барнабъс. — Старият ми приятел каза, че лорд Дароу напоследък я избягвал, защото вярвал, че е вещица. Въпреки това иска да се ожени за нея, а после да я обвини в предателство на короната защото е отворила портите на замъка си на шотландците извън закона. Човекът се поколеба, но продължи: — Приятелят ми е почтен човек. Когато влязъл в отряда на Дароу, не подозирал какво го чака и злочинствата на неговия командир му вдъхвали страх и ужас. В онова безбожно нападение на вашия Хоук’с Керн той не е участвал, сър Арин. Възстановявал се след болест и не останал в лагера. Не е могъл, разбира се, да предотврати станалото, а с мен разговаря толкова открито, защото допуска, че лорд Пърси може да потегли към Сикерн и да извика Дароу на дуел…
— Не сте споменавали нищо подобно — прекъсна го Пърси.
— За съжаление не успях. Шотландците ни притискаха и трябваше да препускаме без почивка.
— Така е. Вдигнете нашите мъртъвци, момчета! В това време аз ще си поприказвам още малко със сър Арин.
Арин кимна, прегърна стария мъж през рамо и двамата тръгнаха по една горска пътека.
Винаги се е чувствала зле в криптата. Дароу изглежда го знаеше, защото я държеше затворена на това страшно място където лежаха и тленните останки на нейния баща.
На заранта бяха стигнали в Сикерн. Беше напуснала замъка само преди няколко седмици, но й се струваха цяла вечност.