— А, ето ви! — извика лорд Пърси и слезе бързо по стъпалата. — Търся ви, защото трябва да говоря с вас по бърза работа.
— Веднага се връщам, Кира! — закани се Кинси, преди да се качи горе с възрастния мъж.
Тя се слиса, когато лорд Пърси й хвърли бърз поглед през рамо и й смигна.
Не знаеше ли, че тя е на прага на смъртта?
Гастон мръзнеше ужасно. Но не обръщаше внимание на студа и тичаше с все сили към гората. Беше минал бързо през канализацията и сега смърдеше като купчина боклук. Запъхтян и пъшкащ, стигна до дърветата. После дъхът му секна. Иззад сянката на вековен дъб се стрелна ръка и го придърпа в тъмното.
Въпреки заканата си, Кинси не се върна в криптата Кира не мигна цялата нощ.
На сутринта Гастон й донесе закуска, вода за пиене и за миене, чисти дрехи и четка за коса. Кинси явно искаше на скалъпения процес да покаже, че към неговата пленничка са се отнасяли добре.
И Гастон сякаш не беше спал. Но тя не намери възможност да поговори с него, защото двама стражи го бяха придружили до криптата. Клетият Гастон — верен до горчивия край, от който той се боеше със свито сърце.
Когато малко по-късно се върна да прибере остатъците от храната, празните кани и мръсните дрехи, той докосна бузата на Кира.
— Кураж, милейди. Свещеникът ще е до вас.
Тя кимна и се запита дали междувременно не е опознал по-отблизо отец Хеминг, странният нов спътник на Кинси. Едва ли. След малко духовникът застана пред решетката на вратата.
— Ще пожелаете ли сега да се изповядате, дете мое?
— Само пред бога.
— Аз съм оръдие на господа.
— Въпреки това няма да ви доверя нищо, сър.
Вместо да я заплаши отново с вечни мъки в ада, той само поклати глава и си тръгна. Останала сама, тя се бореше със сълзите. Арин знае къде е и ще дойде. Но може би твърде късно едва след екзекуцията… А Кинси ще го тласне за втори път в дълбоко отчаяние.
Тя искаше да живее. Светата Дева бе чула молитвите й бе й подарила най-голямото щастие — безкрайната радост, че ще има дете и силната надежда за едно бъдеще с мъжа, нахлул в нейната крепост, в живота и в сърцето й. Да, искаше да живее — със своето дете и с Арин, независимо от това дали той я обича или не.
— Време е, милейди. — Лорд Пърси стоеше със стражите пред отворената врата. — Ще позволите ли да ви заведа горе.
— Разбира се, сър. — Тя го хвана под ръка и се изкачи с него по стълбите, последвана отблизо от стражите.
— Горе главата, милейди! — прошепна й той.
— Въпреки че ме очаква присъда за държавна измяна? Впрочем, струва ми се, че Кинси няма право да раздава сам правосъдие. Редно е да ме съди кралят.
— Права сте. Но Кинси смята, че ще спази закона, ако ви съди заедно с шестима съдии…
— Все негови войници.
— Кой друг би взел решение, което да му хареса? — Тя му хвърли остър поглед.
— И вие ли ще сте един от съдиите?
— О, да, лейди.
— Успяхте ли да си създадете мнение?
— Ех, наистина носите вина за предателство, освен това сте поели писмено задължението да приемете покорно своето наказание. Въпреки това не бива да се страхувате. Сега трябва да бъдете силна.
— Силна дори в смъртта, сър.
Влязоха в залата, където много мъже бяха насядали около масата. Някои от тях тя познаваше, други не. Сър Ричард прочете обвинителния акт и допринесе за трагичното въздействие на текста, като наблегна особено силно на някои пунктове. След това Кира трябваше да се защити и тя каза, че е пуснала по принуда хората извън закона в своята крепост. Когато я попитаха дали ги е последвала в гората, за да се застане явно против своя годеник, тя се поколеба и погледна Кинси в очите.
— Никога не съм искала да предам своя крал. Но Кинси Дароу е странен човек, който приема себе си твърде сериозно. Знаех че след като съм се озовала в ръцете на хората извън закона — същите, на които е причинил неописуеми страдания, — той ще намери начини и средства, за да ме убие. Трябваше да си платя за поведението си. И ето, че лорд Дароу наистина посяга към живота ми.
— Лъжкиня! — извика Дароу и скочи. — Аз те обичах!
— Освен себе си не си бил способен никога и никого да обичаш.
Той посочи бесен с пръст към Кира.
— Обвинявам я в държавна измяна! Какво ще каже съдът?
Когато осъзна в какво я обвинява, тя не се изненада. Стоеше, гордо изправена. Двама войници я хванаха за ръцете.
— Сега ще понесеш заслуженото наказание, лейди! — изкрещя Кинси.
За неин ужас лорд Пърси изобщо не възрази. Но докато я водеха към вратата, той я последва, избута встрани един от стражите и й прошепна:
— Непременно трябва да се изповядате, милейди!