Уишърт потрепери и изпрати с поглед малката свита. Той беше божи човек, а не планинец. В сърцето му нямаше място за суеверия. Въпреки това притеснението му растеше. Зимният вятър стенеше като стара жена, снегът се вихреше диво, а нощното небе трептеше кървавочервено. Епископът се прибра потиснат в двореца.
Кралят яздеше начело на хората си и не се терзаеше от никакви съмнения. Дълг и радост никога не се бяха сливали така сладко както в брака му с Йоланд, дъщерята на графа на Дроа. След траура по съпругата и децата си сега Александър се радваше на даровете на тази нова любов.
Благородниците-земевладелци може и да са готови да признаят неговата внучка Маргарет, но той искаше да остави за свой наследник мъж, роден вожд, който ще язди като дявол и ще върти меч. Беше горд, че в Шотландия отдавна не е бушувала война и народът нарича царуването му златен век, но знаеше, че съдбата, както и хората, често е капризна. Беше единадесетгодишно момче, току-що сгодено за десетгодишната Маргарет Английска, когато бе отвлечен от стария английски крал Хенри, а по-късно и от шотландски бойци. С Едуард се разбираше добре, но на този свят човек не бива никому да се доверява.
Да, заради бъдещето на Шотландия му трябваше син. Затова препускаше сега в бурната нощ.
— Господарю, виелицата се усилва.
Той се обърна към сър Арин, който яздеше редом с него, докато другите бяха изостанали.
— На колко си години, момче?
— На шестнайсет, господарю.
— Изглеждаш ми много мъдър за тази възраст, но запомни завинаги — Шотландия никога няма да е един-единствен човек. Шотландия — това са сърцата, пулсът и душите на всички, в чиито вени тече шотландска кръв. Крале се раждат само по желанието на благородниците. Но на шотландска земя всички трябва да са равни. — Той пришпори коня и вдигна вихрушка от сняг и буци пръст. Остави далеч зад себе си дори младия Арин, заслепен от белите облаци.
Очевидно тези пет момчета с него, пък и всички, които още имаха жълто около устата, го мислеха за старец. Но той се усещаше млад и силен, беше и великолепен ездач. Сега смелост му вдъхваше не само якото тяло, защото и любовта окриляваше непоколебимото му желание да види съпругата си. Боже милостиви, беше готов да въстане срещу всички стихии, за да се озове отново в нейните обятия.
Уплашени и останали без дъх, младите рицари го следваха към Куинсфъри. Човекът от сала вече се беше прибрал в колибата, сигурен, че в такова време никой няма да прекосява река Форт. Но Александър заудря по вратата.
— Излезте! Изпълнете дълга си!
Широкоплещестият, мускулест мъж отначало само пооткрехна вратата, но като позна краля, я отвори широко. Спътниците на Александър се бяха скупчили около него и се опитваха, доколкото беше възможно, да намерят подслон от виещия вятър.
— Господарю, тази вечер преминаването със сала е невъзможно… — подхвана мъжът и коленичи.
— За мен няма нищо невъзможно — възрази кралят и мъжът трябваше да отстъпи.
Надигна се притеснен, взе тежкото си палто и забърза към сала. Междувременно бурята така се бе развилняла, че младите рицари трябваше да му помогнат да развърже въжето.
— Всевишният да ни помага! — каза тихо мъжът на младежите до него. — Щом се налага да служим на неразумни крале!
— Ще можем ли да преминем?
— Само с божията помощ… Простете, млади господине, на стария човек, че още му се живее. Знаете ли да плувате?
— Разбира се.
— Е, тогава няма страшно.
— Не се боя за себе си.
Мъжът хвърли бърз поглед към рицаря.
— Хубаво, сър, но стойте по-близо до този луд, който нарича себе си крал.
Разговорът им можеше да се изтълкува като предателство към короната, затова двамата млъкнаха — останалите също се бяха приближили и се бяха заловили да воюват с въжетата. Пенестите вълни се издигаха високо, блъскаха се шумно в дъските на сала, а момчетата, които си разменяха съвети, трябваше да крещят, за да надвият на боботенето и воя на бурята.
Мъжете качиха най-сетне конете си на борда. Навалиха се с цялата си тежест на въжетата, с които се управляваше салът, и се забориха с вятъра. Снегът ги беше измокрил до кости. Лицата им пламтяха от студа. След половин вечност стигнаха отсрещния бряг. Свитата приветства възторжено своя крал, а той се зарадва на успеха си. Беше доказал, че може да тръгне на път, когато пожелае, защото е непобедим предводител.
— Пристигнахме, господарю — извика салджията. Улови с благодарност монетата с лика на краля, която Александър му хвърли, и се поклони. Задъхваше се от напрежението. Въпреки ледено студения въздух над устната му бяха избили капчици пот.
— Точно така, ето че преминахме, както го бях предрекъл — натърти в чудесно настроение Александър и подкани хората си да побързат.