Те яхнаха конете и помахаха на салджията, той също вдигна ръка за поздрав. На лицето му се беше изписал странен израз, който накара сър Арин да побърза да последва своя крал. Уф, и кралете могат да са глупаци — помисли си той. Сърцето му биеше учестено.
Александър препускаше както винаги начело, а спътниците му го следваха с мъка.
— Боже милостиви. Фин, виждаш ли го? — извика Арин на мъжа, които препускаше зад него.
— Хайде, по-бързо! — извика нетърпеливо фин от Пърт. — Трябва да го настигнем!
— Но вече не го виждам! — оплака се Джон от Селкърк.
Обзети от лоши предчувствия, те се взираха в заслепяващата вихрушка, която им приличаше на непроницаема бяла стена. Изтръпнали от страх, дръпнаха юздите на конете, които риеха неуморно снега и почнаха да викат името на своя крал.
— О, господи, та ние го загубихме! — надви вятъра Фин.
— Не, само не това! — възкликна Джон. — Да го потърсим, да тръгнем в различни посоки. Защото загубим ли краля…
— … ще загубим Шотландия — допълни Арин и препусна.
Александър не обръщаше внимание на развихрилата се стихия. Вместо това си мислеше за пламтящ огън, греяно вино и топлата кожа на младата си жена. Мислеше, че знае пътя и беше уверен, че конят му си стъпва сигурно на краката. Междувременно червената жарава на небето беше угаснала и нощта беше вече само бяла и черна.
Изведнъж конят се олюля и се спъна, а кралят излетя с ругатни от седлото. И най-смелият мъж не желае да погледне смъртта в очите. Дори когато конят му го хвърля от стръмна скала в пропастта. Александър също се възпротиви на мисълта, че ще трябва да умре там долу, защото дори кървавочервената буря не го накара да се замисли за опасността.
Но червенината вече не трептеше…
Той се удари болезнено в скалата — адски болки, мрак… Разкъсаното му тяло се отъркали още по-надолу. Цветът на кръвта се оказа предвестник на изпитанията, които очакваха неговата страна.
Както трупът на краля, и бъдещето на Шотландия лежеше сега в тъмна бездна, в която светлината щеше да проникне само с червеното на пролятата кръв.
1
Замъкът Сикерн край Селкъркската гора,
Лето господне 1297-мо.
Кира стоеше пред огъня в голямата зала сред старата каменна кула на Сикерн. Червеникави и златисти, пламъците танцуваха според желанието и капризите на вятъра, който профучаваше безпрепятствено през крепостта.
Не. Не. Никога.
Тези две простички думи изпълваха цялото й сърце. Желанието й беше да изкрещи толкова силно, та гредите на тавана и стените да се разлюлеят. Изтича по витата стълба до параклиса.
Известно време стоя, втренчена в олтара. После пристъпи бързо вдясно, към мощехранителницата на светата дева и коленичи, обгърната от широките поли на роклята си.
— Не, не, не! Не го допускай, майко божия! Помогни дай ми сили. Прости ми, но съм готова да сключа договор и с дявола, само и само да избегна тази съдба. О, господи, по-добре да умра…
Млъкна объркана, защото чу как в главната порта на замъка шумно заблъска таран. Крепостта беше яка, допълнително засилена от всеки неин обитател, защото беше издигната в спорните гранични земи, където вече се бе изредил да властва, изглежда всеки от познатите в Шотландия родове. Сега, под безпрекословното господство на Едуард I, Сикерн беше английски. Но в Шотландия, където след смъртта на наследничката от Норвегия царяха вълнения, всеки миг можеше да пламне люта битка. Крепостта щеше да принадлежи на мъжа, който я превземе, независимо от неговата народност.
— Милейди.
Кира се обърна към Ингрид, своята камериерка, която се беше втурнала в параклиса.
— Какво има?
— Вече са тук, тези убийци, мародери и диваци! Езичниците от планините! — Възпитано в манастир, това яко момиче с едри гърди беше убедено, че всички мъже са варвари, а шотландците най-опасни зверове.
Кира изтича до една амбразура. Да, наистина, множество рицари, някои с ризници и брони, други в кожени доспехи щурмуваха с кънтящи бойни викове крепостта. Въоръжени бяха с лъкове и сърповидни пики. Вече бяха влезли в двора и се биеха с шепата защитници, които лорд Кинси Дароу бе оставил в замъка. След смъртта на баща й крал Едуард беше поверил Кира на грижите на този англичанин.
Тя наблюдаваше ужасена ръкопашния бой, чуваше виковете на умиращите, виждаше как кръвта капе от мечове и бойни секири. Някой изкрещя, че който се предаде, ще бъде помилван и може да се надява на отношение по-добро от онова към шотландците под английска власт.