— Бог да ми е на помощ! — прошепна Кира и се дръпна от амбразурата.
— Милейди, те искат да ви пленят, защото лорд Дароу… — подхвана камериерката.
— Млъкни, Ингрид! — прозвуча енергичен мъжки глас. — И да не сте продумала на господарката си ни дума повече.
Кира се обърна към отец Кориган, който беше влязъл тихо в параклиса. Качулката на расото засенчваше лицето му. Кира отдавна подозираше, че този ирландец симпатизира на шотландците и се моли за тях. С усилие на волята запази спокойствие.
— Какво значение имат вече думите на Ингрид! Те ни победиха. Мъжете на лорд Дароу са мъртви или се предават. Врагът всеки миг ще нахлуе тук и ние ще умрем до един от ръцете на тези езичници…
— Убеден съм, че не са тук, за да ни убият.
— Отче, нима не виждате какво става там долу?
— Разбира се, милейди, нападнали са ни изпълнени от жажда за мъст, защото искат да превземат този замък, който е галски. Освен това, ако мога да си позволя забележката — преследват и вас.
Въпреки че качулката закриваше лицето му, тя знаеше, че я наблюдава. Дали сърцето му не преливаше от същия гняв, който бушуваше в душите на враговете там в двора? Или просто очакваше тя да зарони сълзи и да се хвърли, отчаяна, от крепостната стена?
— Нашите войници са готови да дадат живота си за вас — продължи той. — Но наистина ли го възхищаваше храбростта на тези мъже? Или преценяваше язвително дали Кира заслужава те да умрат за нея?
Тя вдигна с достойнство глава.
— Не е необходимо. Ако варварите ни пощадят…
— Лейди Кира, Дароу е натъпкал и войни, и селяни в една плевня, а после е заповядал да я запалят. След всичко това няма да е лесно да молим за пощада.
— Отче, да молиш за милост не е трудно. Въпросът е само дали врагът е способен на милосърдие.
— Лейди Кира!
Тя се обърна към капитан Тайлър Милър, който беше паднал на колене пред нея.
— Бог ми е свидетел, милейди, че с радост ще дадем живота си за вас. Но много се боя, че ще е напразно. Та си мисля, че бихте могли, може би, да избягате.
— Моля ви, станете, капитане. Ако има надежда да ви помилват, предайте се заедно с хората си.
— Ако дадем живота си за вас, лейди, ще имате по-големи шансове да избягате…
— Никога не бих приела подобна жертва. Не бих обременила душата си с толкова мъчително чувство за вина. Бранете, докато бъде възможно, крепостта от варварите, но от името на лорд Дароу ви заповядвам, ако всичко бъде загубено — капитулирайте.
Тайлър се поклони и излезе от параклиса.
— Неговите бойци много скоро ще бъдат победени — изпророкува отец Кориган.
— Всевишният да ми е на помощ! — изрече Кира. — Наистина ли е молила напразно светата дева? Боже милостиви, какво да прави сега? — Всевишният да ми е на помощ! — прошепна още веднъж.
Може господ в този миг да не даваше ухо, но духовникът чу нейните думи и се усмихна.
— Нали знаете, дете мое, че бог помага на онзи, който си помага сам.
— Наистина ли, отче? В такъв случай ще се опитам с неговата помощ и сама да си помогна.
— Сложете оръжието! — извика Арин. Когато събориха част от външната стена и се озоваха в двора, първият му противник беше едър, силен и опитен войн. Но сега срещу него се бе изправило младо момче, което въртеше доста непохватно меча.
— Не, не мога! — заяви то и вдигна отново оръжието беше само смел жест, защото не улучи целта — корема на неприятеля.
Арин яхаше ръждиво-кафеникавия си боен жребец, който беше взел преди години от загинал английски кавалерист. Нямаше да му струва голямо усилие да прободе с меча и това младо момче.
— Предайте се, победен сте.
— Така е, победен съм. Но да се предам? Да загина сред пламъци? Или на въжето? Или на кладата?
— Сложи оръжието, млади глупчо! Никога не наказвам деца виновни само, че са се родили.
Момъкът се поколеба, но остави меча си да падне. В същия миг Арин чу как някой го вика и обърна хубавия си жребец.
Джей Макдоналд, който предвождаше отряда на своя клан, тичаше през двора към него.
— Лорд Дароу не е тук! Току-що ми казаха, че като разбрал за намерението на варварите да нападнат, веднага избягал.
Значи плъхът е избягал от капана — каза презрително Арин и плю в прахта. Яростта и разочарованието му причиниха почти физическа болка. Сърцето му се сви, душата му простена. Стореното от Кинси Дароу беше непростимо и не можеше да се забрави. И всичко това сторено с благословията на английския крал! Ако тези престъпления не противоречат на закона, този закон трябва да бъде премахнат. В страна, в която няма справедливост, на един мъж не му остава друго, освен да отмъщава. Бог му е свидетел, ако не днес, все някога Дароу щеше да си плати. Кинси Дароу щеше да загине от неговата ръка. Или той, Арин, ще загине в битка. Не би могъл да продължи да понася тези кошмари. Нощ след нощ чуваше нейните викове и те щяха да го преследват до последния му дъх, кой знае, може би и за вечни времена.