— Не ме ли чу, Арин? — попита Джей. — Жалкият и страхлив лакей на крал Едуард не е тук.
— Сигурен ли си?
Джей посочи един край на двора, където бяха застанали защитници на замъка. Оръжието им лежеше на земята пред тях. Наблюдаваха нервно неприятелите шотландци.
— Попитай този юноша, Арин. Тази заран лорд Дароу е напуснал замъка.
— Вярно ли е?
Арин не виждаше лицето на момчето, а Кинси Дароу беше богат рицар и притежател на обширни земи, което му позволяваше да въоръжава отлично войниците си. Младежът носеше шлем с наличник и бойна ризница. Върху наметалото се открояваше в познатите цветове гербът на Дароу.
Воинът свали шлема. Както Арин бе предположил, англичанинът беше много млад. Въпреки страха беше вдигнал високо глава.
— Да, сър, така е. Лорд Дароу беше дошъл да види своята годеница. Но малко по-късно получи вест от граф на Харингфорд и напусна Сикерн с половината от хората си.
— Своята лейди ли казахте? — Арин вдигна вежди и се наведе над шията на бойния си кон, за да види по-отблизо луничавото лице на младежа.
— Точно така, сър.
— Успя ли да се види с нея?
— Да, сър.
— Тя последва ли го?
— Не, сър.
— Останала е тук? — Арин хвърли бърз поглед на Джей.
— Да, сър.
— За лейди Кира ли говорим?
— Да разбира се, че за лейди Кира, сър. — Младежът въздъхна отчаян. — Сикерн е принадлежал някога на нейния баща, при царуването на Александър, а по-късно и на Едуард. Но понеже нашият крал отдавна е мъртъв, а Бейлиъл е унизен и затворен… е, замъкът остана в ръцете на англичаните.
— Да, известна ми е историята на замъка. Но в момента ме интересува само лейди Кира.
— Но, сър!… — възкликна уплашено младежът. Беше естествено да е загрижен за своята господарка. Греховете на Дароу не можеха да бъдат простени. А някои хора твърдяха, че е убивал и грабил със съгласието на лейди Кира.
— Застани до стената, момче! — заповяда Арин. — И няма да ти се случи нищо лошо.
— Сър, струва ми се, че не разбирате…
— Върви! — подкани го Арин.
Все така с гордо вдигната глава, младежът се присъедини към другите пленници.
— Навярно искаш да потърсиш сега дамата на лорд Дароу, нали, Арин? — попита Джей.
— Точно така.
— Мислиш само за мъст, но с пълно право…
— Вярно.
— Искаш да вземеш нещо, което му принадлежи. Но те умолявам, размисли. За разлика от Кинси Дароу ти не си някой презрян нехранимайко.
Арин вдигна нетърпеливо ръка.
— Вземам и замъка, и жената. Ти на мое място какво би направил?
— Ах, Арин! — ухили се неочаквано Джей. — Замъкът вече го превзехме. Скоро и годеницата на Дароу ще е твоя. Ами ако е грозна като греха?
— Е, не е изключено.
— Богатството не всякога е съчетано с младост и хубост.
Арин изгледа с въздишка приятеля си, но не можеше да сподели иронията му.
— Ако ще да е грозна като греха и сбръчкана като гнила слива — няма значение. Тя е годеница на Дароу. Само това е важно. Аз ще помилвам тези почти деца, които е трябвало да останат тук и да бранят Сикерн. Но…
— Но какво? — попита Джей.
— Но тя не трябва да се надява на милост — отвърна Арин с горчивина.
— Милост! — С шлема в ръка Джей прокара с въздишка ръка през гъстата си кестенява коса. — Изглежда и в Шотландия вече са забравили тази дума.
— Трябва ли да пощадя жената, насърчавала кървавите му престъпления?
— Арин, може би…
— Мили боже! — Арин се удари в гърдите с юмрука си в ръкавица. — Не мога нито да забравя, нито да простя стореното. Ако е грозна, ще я пресрещна в тъмното и ще й надяна чувал на главата. Ела, дворът на замъка вече е наш, но трябва да превземем и кулите!
Арин яхна жребеца си, Джей също изтича към своя кон.
Разярен, неукротим, с душа все така преследвана от демони, Арин препусна към главната кула и заповяда на хората си да разбият вратата с таран. Над главите им бранителите се заканваха да ги залеят с врящо олио и да ги обсипят с горящи стрели, а един от младежите изкрещя, че всички техни врагове щели да се пържат в ада.
— Вземете големия дъбов щит и строшете портата! — извика Арин. Хората му побързаха да се прикрият с огромния щит от масивно дъбово дърво, добра защита от стрелите, които долитаха от амбразурите.
Портата се разлюля, пламъците угаснаха, олиото се стичаше по щита. Таранът се блъсна за втори път с трясък в портата.
— За бога, спрете, предаваме се!