Арин вдигна забралото и погледна нагоре. Мъжът, който само допреди малко го заплашваше с вечния огън на ада, сега предлагаше с треперещ глас пълна капитулация.
— Не сте ли длъжен да браните годеницата на лорд Дароу, сър? — попита подигравателно Арин. — Толкова лесно ли се признавате за победени?
— В двора вие обявихте пощада за войниците. Аз съм Тайлър Милър, командир на стражата на замъка. Както чувам, държите на думата си, сър Арин. Ако се закълнете да ни пощадите, ще отворя портата. Така ще можете да превземете един непокътнат замък.
— Добре, заклевам се да ви помилвам. Но какво ще стане с вашата господарка?
— Капитулирам по нейна заповед. Тя също ще трябва да приеме от вас милост или немилост. Войниците ни са твърде малко, олиото и стрелите ни свършиха, ние сме зле въоръжени… — Капитан Тайлър се поколеба за миг, преди да продължи. — Сър Арин, знаем каква съдба е била отредена на много от вашите хора. Но кълна ви се, ние не бяхме сред мъжете, нападнали вашите позиции. Живеем тук, в дълбоката провинция, но във вените ни наистина тече и английска кръв. От друга страна, мнозина от нас са шотландци, които са се клели във вярност на покойния лорд, на добрия баща на нашата господарка. Да, той беше англичанин, но в нашите редици няма да откриете само зли зверове.
— Е, тогава отворете портата! — заповяда Арин.
— Давате ли честната си дума?
— Нали вече ви я дадох.
Двете огромни крила се разтвориха със скърцане. Арин мина с бойния си кон през портата, последван от Джей, който го предупреди:
— Внимавай! Може да е капан.
— И така да е, трябва да вляза. — Арин извади меча и пришпори коня. Заканителният жест се оказа излишен. Петимата войници във вътрешния двор бяха свели оръжие и един от тях пристъпи напред. С шлема в ръка той предаде меча си на завоевателя. Придружен от Натан Фицхю и Патрик Маккалъг, Джей пристъпи зад него. Другите стражи също предадоха мечовете си на победителите.
— Къде е лейди Кира? — попита Арин, все още на майчиния си галски език.
— В параклиса — отговори неохотно Тайлър. Когато Арин понечи да мине покрай него, капитанът извика: — Сър, обещахте да ни помилвате!
— Само вас.
— Но…
— Джей, изведи тези бойци при останалите! — заповяда Арин.
— Добре, Арин — каза Джей и изпрати с поглед приятеля си, вече запътен към стълбата. — Внимавай, Арин! Може би се излагаш на риск.
— Срещу тази опасност ще се изправя сам. Ти осигури крепостта!
Тласкан от силно вълнение, Арин изкачи бързо стъпалата към параклиса. Къс коридор го отведе до вратата. Пред олтара беше коленичила жена, която се молеше, навела глава. Но тя чу стъпките му. Видя я как изправя гръб — широк гръб.
— Лейди Кира!
Тя стана бавно. Обърна се още по-бавно към него. Не беше грозна — щеше да е пресилено да се твърди. Напомняше му кой знае защо, як работен кон. Едрите гърди, изпъкналите скули и ъглестата брадичка съответстваха на широките рамене. Не, не беше отблъскваща, по-скоро привлекателна колкото тлъста крава.
Не бъди толкова безсърдечен, посъветва се той. Жената не беше напълно лишена от привлекателност, имаше светлоруса коса, небесносини очи, трепереща малка уста. Но в никакъв случай не приличаше на мъдра, властна жена, която би се решила да поставя изисквания на мъж като Дароу. Наистина ли е била способна да го тласка към ужасни дела, за да умножи под английска власт богатството си? Едва ли.
Беше тук, за да си отмъсти. А тази жена също носеше вина за безброй трагедии. На този свят всичко си има цена. Заедно със земите си тя принадлежи на Дароу. Арин искаше да попречи нейната собственост да увеличи неговото могъщество — могъщество, което би му позволило да убива и измъчва колкото шотландци си пожелае. Той свали шлема и нагръдника на бронята сложи и двете на пейката в параклиса. После прибра меча в ножницата и се приближи към жената.
— Та значи вие сте лейди Кира?
Тя го гледаше, неподвижна и мълчалива. Изглежда не разбираше неговия галски език. Пристъпи още по-близо до нея, но усети, че му призлява. Тази тук е годеницата на Дароу — каза си — измъчвай я, забий нож в плътта и в душата на Дароу, също както тези двамата измъчиха теб… Щеше ли да е способен на това? На бойното поле беше убивал доста често. Но да убие жена, дори да е убеден, че тя има вина за убийството на неговата съпруга, — това явно превишаваше всичко, на което беше способен.
— Вече няма кой да ви защити — добави той и се взря в нейното безизразно, грубо издялано лице. — А сега трябва да дойдете с мен. — Когато посегна към нея, видя как нещо устремено към него изскача като сянка от тъмното. Успя да се обърне достатъчно бързо, за да отблъсне някаква фигура в черно наметало, вдигнала срещу него нож.