Когато отзвуча и последният акорд, Рейгуър отпусна гайдата.
— Прекрасно, милейди! — И добави ухилен: — Изглежда сте повече шотландка, отколкото подозирате.
— Майка ми произхождаше от стар и високоуважаван тукашен род, аз също съм родена тук.
По този начин показва на хората ми, че е една от тях помисли си Арин.
— Да, но си отраснала в Англия! — извика той.
Глъчката тутакси замлъкна, въздухът в залата стана сякаш по-студен. Никой не го бе забелязал как влиза. Сега всички погледи се насочиха към Арин. Войниците му го гледаха притеснени, а той се почувства като неканен натрапник.
— Не исках да ви преча! — каза с молба в гласа. — И в трудни времена човек трябва поне от време на време да се радва на живота. Изсвири още една песен, Рейгуър! Този път нещо весело!
Рейгуър го гледа няколко секунди, после кимна и гайдата зазвуча отново, съпроводена от флейтата и цигулката. Една слугиня прехвърча покрай него в обятията на Роджър и Арин я отне от своя войник. Как ли й беше името? Елизабет. Хубавко тъмнокосо девойче с големи очи и напращели гърди. Танцува известно време усмихнат с нея, после двамата пресушиха по чаша вино. Човек не бива да остава прекалено дълго време с една единствена жена, каза си той. Трябва да го обясни и на Кира. Озърна се, но тя беше изчезнала. Арин не я последва.
Усети как в главата му нещо почна болезнено да тупти. Сега резките звуци на гайдата вече му късаха нервите, струваха му се грозни и дисхармонични. Понечи да заповяда на музикантите да спрат, но не го стори. Хората му имаха нужда от тази весела нощ, отмора преди предстоящите сражения.
Най-сетне той изкачи стълбата и влезе в стаята на кулата. Кира лежеше пред камината, загледана в пламъците. Тази вечер носеше златиста рокля, а сиянието на огъня се отразяваше в блестящата й, все още разрошена коса. Беше толкова млада, жизнена и съблазнителна. Съвсем различна от Александра. Толкова страстна, толкова темпераментна, винаги готова да се подчини на чувствата си, да изрази гнева или радостта си, да каже каквото мисли, докато Александра… Мека, кротка и сдържана, с нежна усмивка, непрекъснато загрижена за него. Миналото отново го измъчваше.
Кира чу стъпките му, но не се обърна. След малко попита рязко:
— Кинси и неговите хора са вече далече, нали?
Знаеше, разбира се, че враговете на Арин са напуснали скалите в гората. Сигурно го е установила не по-зле от неговите войници.
— Значи ще потеглиш с отряда на война, така ли? — продължи тя, без да дочака отговор. Вече се бе обърнала към него: — Ако потеглиш, аз не мога да остана тук, Арин. На северозапад от Стърлинг, в подножието на планините, живеят мои роднини от клана на моята майка. Лели и чичовци. Искам да потърся тяхната закрила. Още тази нощ.
— Тази нощ? Не ставай смешна, милейди! Много е късно.
— Предпочитам да тръгна под закрилата на тъмнината. С един или двама слуги, предрешени като поклонници…
— Вярваш, че нищо няма да ти се случи, въпреки че безброй войници кръстосват околните градове, села и гори?
Тя стана гордо и скръсти ръце на гърдите.
— А теб откога те засяга това? Не означавам нищо за теб. Тъй че моето добруване не би трябвало да ти създава големи грижи.
— Нито въпросът къде ще отидеш?
— Какво значи това? Ах, да, не ми вярваш, смяташ, че ще предам на англичаните теб, Уолъс, Де Морей и още много бунтовници.
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Когато му дойде времето, ще реша какво да правя с теб.
— Защо? Какво те интересува моето бъдеще?
— Както ти вече каза, не е изключено да ни предадеш милейди.
— Нямам намерение да го правя. Искам само да оживея.
— Досега те оставях жива. Затова ще ти попреча да напуснеш крепостта и да се оставиш да те убият мъже, потеглили за бойното поле.
— Кой би отнел живота на сама жена?
— Много мъже, отдалечени от своите домове и опиянени от силата си. Още повече, че Едуард е заявил, че шотландците не бива повече да се размножават.
Тя се престори упорито, че не е чула думите, насочени против краля.
— Може наистина да е рисковано, но риска си го поемам аз и си е само моя грижа.
— Не! — възрази решително той.
— Арин, аз трябва…
— Заблуждаваш се, не е само твоя грижа. Както вече казах, Ще се погрижа за теб.
— Наистина ли? Ти ще участваш в решаваща битка, ще спечелиш или ще загубиш, може би ще умреш. — Тя пристъпи към него, изпълнена от преливащ гняв. — Желанието ти беше да ми причиниш болка, за да отмъстиш за съпругата си, която не познавах и на която не съм сторила нищо. Е, успя да ме нараниш. Сега доволен ли си? Помогна ли на справедливостта да възтържествува? Можеш ли да потеглиш с гордо изпъчени гърди?