— Сър Арин, исках да поприказвам с господарката си…
— За Свен?
Тя кимна притеснено.
— Ще му разрешите ли да се ожени за мен?
— Свен не е мой слуга и е тръгнал доброволно с нас да се бие за Шотландия. Тъй или иначе, той има благословията ми.
— А какво ще кажете вие, милейди? — попита плахо Ингрид.
— Той тръгва на война.
— Аз ще го чакам, защото го обичам.
— Въпреки че почти не го познаваш?
— Лейди, както виждам, тези двамата имат много по-сериозни причини да искат да се оженят, отколкото повечето двойки, — натърти Арин.
Навярно иска да ме представи за смешна черногледка, каза си Кира и вдигна с въздишка ръце.
— Направи каквото смяташ за правилно, Ингрид. Имаш благословията ми.
— Много ви благодаря, милейди! — Ингрид обви ръце около шията на господарката си и я целуна. — Какво да облека? Трябва да се оженим час по-скоро…
— Вземи една от моите рокли — предложи Кира, а камериерката избухна в силен смях.
— О, милейди, не ми се подигравайте! Как бих се сместила във ваша рокля… И на вас трябва да благодаря, сър Арин…
Той я привлече засмян към себе си и я целуна по челото.
— Кажи на Свен да потърси отец Кориган. Сватбата трябва да стане още днес, преди вечеря. И пак ще празнуваме.
— Бог да ви благослови, сър Арин! — възкликна тържествуващо Ингрид и изтича навън.
Арин затвори вратата и разтри слепоочията си, които толкова го боляха. Без да обръща внимание на Кира, стъкна огъня в камината и се съблече.
— Какво правиш? — попита тя.
Той се обърна учуден.
— Какво правя ли? Лягам си, защото имам нужда от сън. — Той изпъшка и се пъхна под кожените завивки. — Най-удобното легло в целия замък…
Сякаш е опитал вече и няколко други… Отчаяна, тя отиде до една от раклите и извади дрехите, които искаше да облече този ден.
— Възглавницата ми е мокра — заяви Арин, но тя не му обърна внимание. — Да не би да си плакала за мен, Кира?
— Не ставай глупав.
— Ела тук.
— Няма.
— Би трябвало добре да поразмислиш. Ако не дойдеш, ще те донеса на ръце.
— Напразно ще си правиш труда.
— Напразно, мила? В никакъв случай. Просто ще те отнеса до леглото.
Тя се изправи, ужасена, готова да протестира. Но той вече беше до нея и я вдигна високо. През тънката бяла нощница усещаше толкова добре яките му мускули. Той я сложи на леглото, погали я по гърдите и през мекия плат пръстите му се заиграха с една от пъпките, предизвиквайки сладка мъка. Тя напразно се опита да го отблъсне.
— Милейди, нали ти казах да не ме обичаш твърде много?
— Не те обичам.
— Тогава защо си плакала?
— Представа нямам за какво говориш…
— Разбира се, че си плакала.
— Защо мислиш, че съм проливала сълзи за теб? — Тя опря гневно ръце в гърдите му. — Защо да плача? Ти нямаш доверие в мен. И толкова много мъже искат да ме убият. За да оживея, трябва да напусна дома си, всичко, което ми принадлежи, което познавам. И да съм плакала, сигурно не е било за теб.
— А сега защо ме отблъскваш?
Тя се втренчи неразбиращо в него.
— А ти защо се опитваш да ме съблазниш, въпреки че ми нямаш доверие и по всяка вероятност… си бил някъде другаде?
— Пленените жени не бива да задават въпроси, а само да се покоряват на господарите си. Понеже съм в добро настроение, ще ти кажа къде бях. Прекарах цялата нощ с Рейгуър.
— Не си бил с друга жена? — Предпочиташе да си беше прехапала езика.
— Бях си го помислил — заяви той. — Защото ти не бива да забравяш кой съм и какво съм.
— Та кой си и какво си?
— Неверникът варварин, завладял този замък и теб.
— Защо не ме пусна миналата нощ да си ида?
— Защото не исках. Какво ще става тук, решавам аз.
— Тъй като не означавам нищо за теб, трябваше да ме отпратиш и да се позабавляваш с друга.
— Както вече казах, това го решавам аз.
— Може би не трябваше да ме обичаш!
— Не го и правя — увери я той със смях.
— Ами тогава…
— Когато лагерувам с хората си в гората, ям сух хляб, докато не намеря нещо по-добро. Всеки път, когато е възможно, хапвам сочно печено и пия отлежало вино.
— Какво искаш да кажеш?
— Глупаво ще е да се откажа от отлежалото вино, за да ям сухия хляб.
— О, господи, пусни ме да стана…
— Не — отсече той, наведе глава и през тънкия плат устните му обхванаха зърното на една от гърдите й. Въпреки волята си тя се разтрепери и отгатна безпогрешно какво изпитва. Той си даде достатъчно време, за да я възбуди, с уста и горещия си език. — Виж какво, Кира, както на отлежалото вино, така и на теб ти е позволено да разпалваш сетивата ми.
— Понеже ти си завоевателят, а аз твоя пленница, не трябва ли да крещя и да се боря?