— Значи и ти произхождаш от викингите? — закачи го тя.
— Разбира се, и то от най-дивите, от най-ужасните варвари.
— Естествено…
— Прапрадядо ми е бил ърл и господар на остров. Там още живеят някои от роднините ми.
— Изглежда клановете са много силни.
— Дори не подозираш колко силни. Може би в това е спасението ни, също и твоето. — Арин сложи чашата си на масата. — Ти омая снощи всички мъже. Ще танцуваш ли днес с мен?
— Може ли победената да откаже желание на победителя?
— Ако иска да рискува тежко наказание…
— Какво именно?
— Ще ти го покажа в някой тъмен подземен затвор.
— Дали да танцувам с теб, или да задоволя любопитството си, като настоя да разбера какво ще е наказанието? Да си призная, изборът ми се вижда труден.
— Не се оставяш лесно да те сплашат, нали?
— Напротив, Арин. Хайде да танцуваме.
— С удоволствие. Хвани ръката ми.
Те се присъединиха към веселите хора, които танцуваха на двора под лунната светлина и се наслаждаваха на топлата нощ, сменяха партньорите, връщаха се към предишните, смееха се и се забавляваха. Въпреки огромния си ръст Свен танцуваше учудващо леко, протягаше ръка към всички присъстващи момичета и ги завърташе около себе си.
При един от традиционните танци Кира заситни покрай ръкопляскащите мъже и всеки я завъртя по веднъж. В края на редицата спря ужасена. Джон Греъм току-що се беше върнал в замъка с неколцина от хората си. Тя ги видя как слизат от конете после се обърна към Арин, който я хвана за ръката.
— Нека довършим. — Имаше предвид танца, но думите му имаха и по-дълбок смисъл.
Кира се олюляваше в прегръдката му, заслушана в звуците на гайдата — весела, но и меланхолична. Скоро заглъхнаха и последните звуци. Хората се смееха и ръкопляскаха. Дори да знаеха, че техният свят се променя, това не им личеше.
Арин посегна разсеяно към ръката на Кира и я заведе при Джей. Да, дошло е времето, помисли си тя. Отсега тя е вече без значение. Да можеше Джон да е паднал в някой ров, далеч от Сикерн… Но какво значение би имало това за нея? Тъй или иначе Арин ще тръгне на война.
Когато Рейгуър засвири отново на гайдата, Кира се върна в залата. Сватбата на Ингрид вече не я радваше. Гастон, който тъкмо слагаше на масата блюда с пресни плодове, й кимна.
— Шотландците скоро ще потеглят — обясни му тя. — Преди малко пристигна вестоносец.
Тя също ще напусне крепостта и ще се върне само ако бунтовниците победят — нещо твърде малко вероятно. Тъй или иначе, няма да види никога вече верните си слуги.
— Така е, милейди.
— Слез в двора, Гастон, танцувай под звездите и се радвай на празника.
Той отвърна тъжно на погледа й.
— Ще го сторя, милейди. Не се тревожете за нас… — Кога то прочете въпроса в погледа й, той се усмихна. — За нас обикновените смъртни, животът просто продължава. Само великите и могъщите водят битки и правят промени. Освен това някои господари са по-добри от други, това е всичко.
— Само всевишният знае какво ще реши Едуард, когато се разгневи. А онези, които въртят меч от негово име, не знаят милост.
— Не по-малко отчаяно ще се сражават и шотландците милейди. Но на нас нищо няма да ни се случи. Когато лорд Дароу се върне, едва ли ще ни избие до един. Иначе кой ще му слугува, кой ще му готви и чисти? Понеже е човек алчен, който иска да има плодородни ниви и богати реколти, няма да посегне и на арендаторите. — Той се поколеба за миг преди да продължи: — Но вие, вие трябва да се махнете, милейди. — Той се приближи бързо до Кира и й стисна ръката. — Бог да ви пази.
Трогната, тя го прегърна.
— Ти си добър човек, Гастон. Каквото и да се случи тук, постъпи така, както го диктуват обстоятелствата. Ако лорд Дароу превземе крепостта, престори се, че се радваш и мразиш проклетите шотландски нашественици. Спаси живота си, не го гневи.
— Да, милейди, ще продължа да живея и да се наслаждавам на малкото радост, която ми е отредена. А сега ще танцувам ще пея и ще поздравя младоженката. Трябва да донеса на новодошлите студено печено месо и хляб. Те ще седят на масата до късно през нощта и ще говорят за това, че скоро ще почне битката на всички битки, за своя гняв и надеждите си… — Кира кимна и го целуна по бузата. Когато тя тръгна към стълбата, той извика: — Милейди!
Тя се обърна, учудена.
— Да?
— Не биваше да го казвам…
— Моля те, кажи каквото мислиш.
Все още колебливо, той каза: