— Ами отначало се боях, че тези шотландци са не по-малко диви от онзи татуиран древен народ, пиктите. Но после опознах сър Арин, който е идвал преди години няколко пъти в Сикерн. Тогава разбрах, че няма да ви застрашава никаква опасност. Аз и хората от моята черга знаем много за господарите, на които служим. Повярвайте, милейди, по-добре е да обичате човек извън закона, отколкото да се омъжите за жесток, та макар и защитен от закона лорд.
— Благодаря, Гастон… — Тя се почувства нещастна и избърза по стълбата към стаята в кулата, към своя затвор. Не никога не е била неин затвор. Тя стъкна огъня, седна на мечата кожа пред камината и зачака.
Времето на битката наближаваше. Джон беше дошъл в Сикерн, за да го съобщи на братовчед си и неговите приятели.
На другия ден ще почнат приготовленията, ще опаковат храна, оръжие и одеяла — всичко, което беше необходимо за сраженията и можеше лесно да се пренесе. Ще се присъединят към Уолъс и Де Морей, към благородници и свободни граждани, свещеници, селяни и писари, смели мъже, готови да рискуват живота си в името на Шотландия.
Докато в двора сватбеното тържество продължаваше, Арин седеше в залата с Джей, Рейгуър, Патрик, Роджър и още неколцина мъже. Братовчед му показваше на масата с чаши и кани разположението на позициите.
— Ще се срещнем тук, в околностите на Стърлинг. По пътя дотам трябва да внимаваме, защото войниците на краля препускат приблизително тук… — Пръстът на Джон докосна място, разположено на импровизираната му карта някъде на запад. — А тук. Тук е Кресингам, тъй че Уерън би трябвало да е тук. Отрядът на Пърси се е разпаднал, но хората му може би продължават да кръстосват страната на отделни групички от убийци.
— Защо се е разпаднал отрядът на Пърси? — попита Арин и смръщи чело.
— Изглежда Уерън вярва, че неговите сили са достатъчни за да разбият неколцина селяни, потеглили с пики към бойното поле — отговори Джон.
— Би трябвало да използваме това предимство.
— Изглежда кралят си е въобразил, че не заслужаваме по-голямо усилие — предположи Патрик.
— Трябва да използваме всяко предимство — наблегна Арин. — За краля се бият обучени войници, кавалеристи, стрелци с лък, наемници от континента, а също и бедни рицари, които не могат да си изкарват препитанието от турнири. Но ние ще използваме оръжия, които те не притежават.
— И кои са те, братовчеде? — попита Джон.
— Страстно желание за победа, отчаяние. Та нали се бием за нашата страна, за живота си.
— Така е — съгласи се Джон.
— Бароните ще ни подкрепят ли? Призовани ли са?
— Изглежда неколцина от тях ще дойдат на бойното поле, за да гледат. Ако се окаже, че нашите отряди са близко до победата, ще се намесят. Но ако врагът надделее…
— … ще му помогнат да ни разкъсат на парчета — допълни Рейгуър.
— Можем да решим този проблем — заяви Арин.
Рейгуър вдигна учудено вежди.
— Как?
— Като победим. Утре ни чака тежък ден. Приятели, отивам да спя.
— Само за момент! — извика Джон.
Арин беше вече до стълбището. Обърна се към братовчед си, който изрече тихо:
— Доколкото знам, искаш с нас да дойдат и неколцина воини от Сикерн, а също и лейди Кира.
— Да.
— Тя вече толкова пъти е бягала от теб.
— Но аз всеки път съм я хващал. Тя искаше да се махне от Сикерн…
— Докато Дароу и хората му лагеруваха в гората.
— Неговите хора се опитаха да я убият. Видях го с очите си.
Когато Джон скептично въздъхна, Арин добави решително:
— Не се съмнявай в способността ми да преценявам! Зная какво върша. Ако Дароу свари годеницата си тук, той ще я убие. Затова Кира трябва да дойде с мен.
— Ако наистина й имаш доверие, не възразявам. Но какво смяташ да правиш с нея?
— Ще я отведа в едно село в подножието на планината, където живеят много семейства на хора извън закона. Натам щяхме да препуснем и ако Кира нямаше да ни придружи. Някои от бойците ни искат да видят преди битката още веднъж своите жени и деца.
— Решаваш се да оставиш дамата в това село?
— Да, защо не?
— Защото ще срещне там хора оцелели след Хоук’с Керн.
— Тя няма никаква вина за онова клане.
— Добре тогава — сви рамене Джон. — Прекланям се пред убедеността ти. Да се надяваме, че и други виждат нещата така.
— Тъй или иначе, нямам друг избор.
— Лека нощ, братовчеде — кимна му Джон. — Приятни сънища. Не, изобщо недей да спиш! Както са обичали да казват нашите прадеди — викингите: като умрем, ще имаме предостатъчно време да се наспим. Използвай нощта. Тази вечер аз ти завиждам. — Той се върна ухилен към масата, където хората продължаваха оживено да спорят.