— Звучи прекрасно.
— О, да, и наистина беше прекрасно. Докато не я убиха.
Тя се обърна уплашено към него.
— Кинси ще се появи на бойното поле. Арин, моля те, не го търси в множеството бойци. Решиш ли да го преследваш, за да пролееш кръвта му, може ти да си намериш смъртта.
— Трябва да го намеря.
— Ще имаш достатъчно време, ако шотландците спечелят битката. Англичаните ще бранят само позициите си в пограничните земи, освен тях, предполагам, и Бъруик. Не рискувай живота си само за да заловиш Дароу. Смъртта му просто не си го заслужава.
Той я погледна замислено в тъжните очи.
— Готов съм да дам живота си, за да го видя мъртъв.
— Защото изпитваш вина. Ти си убил роднината на Дароу, а той си е отмъстил. Не си очаквал толкова ужасно отмъщение. Не си бил в дома си, за да умреш за своята съпруга. Но как да предположиш, че ще се пролее толкова много кръв. Затова не бива да обременяваш съзнанието си.
Той я погали по косата, откъсна я нежно от себе си и стана.
— Въпреки това укорите на съвестта ще ме преследват до последния ми дъх.
С гръб към Кира, той отиде до камината и се опря на нея с две ръце.
После усети ръцете й, които го прегръщаха, бузата й и нейното рамо.
— Нашата последна нощ в този замък, нали?
Чу стъпките й да се отдалечават. Когато се обърна, роклята й вече падаше на пода, последва я, като бял облак, и фустата от тънко ленено платно. На червеникавите отблясъци на огъня просветваха сладостно извитите й бедра, красивите дълги крака. Косата й беше сякаш от изпредено злато, примесено с мед. В смарагдовозелените й очи танцуваха блестящи искрици.
Тя тръгна бавно към леглото. Да, последната им съвместна нощ в стаята на кулата… Дрехите на Арин полетяха след нейните и той я последва в леглото. Тя коленичи, за да го приеме. Връхчетата на пръстите й се плъзгаха по голото му тяло, устните й търсеха неговите. Изпълнен от пламенно желание, той я притисна към себе си и отговори на целувката й. Но тя откъсна устни от неговите, плъзна ги по раменете му, по шията, по гърдите. Вече бе научила много. Наслаждаваше се алчно на всяка милувка и тихо стенеше, после той се отпусна заедно с нея върху мечите кожи. Огънят пращеше, нощта отминаваше. Те се любеха отново и отново…
Когато се събуди, беше сама в леглото. Откъм двора долитаха мъжки гласове, дрънчаха брони, потропваха подкови.
Бързо стана и се изми. Загърната в кожена завивка, затърси в раклата подходящи дрехи за езда.
На вратата се почука.
— Милейди, аз съм! — извика Ингрид.
— Влез!
С пламнали бузи Ингрид влезе бързо в стаята.
— О, милейди, трябваше да ги видите — каруците с провизии, оръжието… След малко ще можете да им се възхитите. Сър Арин каза да не вземате прекалено много неща. Ако нещо има особено голямо значение за вас, не бива да се разделяте с него, понеже изобщо не се знае кога, така де… Та значи какво ще вземем? Непременно най-топлото ви палто. То сега е лято, но когато дойде зимата, може да сме вече в планините… — Камериерката млъкна притеснена и се прекръсти.
— Ще потеглиш с неверниците? — попита я със смях Кира. Бузите на Ингрид станаха още по-алени.
— Не ми се подигравайте, милейди! Където и да иде моят Свен, аз ще го последвам. Пък и вас няма да ви оставя сама.
— В такъв случай много се радвам, че ще останем заедно.
— А да, и отец Кориган идва с нас. И Тайлър Милър и мнозина още. Милейди, представяте ли си! Ние двете на страната на бунтовниците!
Шотландците вече бяха бунтовници, а не хора извън закона.
— Точно така, на страната на бунтовниците — потвърди Кира.
Няколко часа по-късно всички бяха готови да потеглят. Ингрид се сбогува разплакана с Гастон, който оставаше да управлява крепостта. Хамлин Андерсън, един от арендаторите, трябваше да стане нещо като шериф. Кира искрено се надяваше никой от тези двамата да не раздразни победителите, които ще превземат Сикерн — били те шотландци или англичани.
Мнозина от хората на Арин се бяха сприятелили с арендаторите и селяните, някои войници се бяха влюбили в селски моми. Страстните прегръдки бяха придружени от изобилни сълзи, даваха се пламенни клетви. Пред краката на нетърпеливите коне хвърляха летни цветя.
Малко преди да напуснат замъка, Кира слезе бързо в криптата. Винаги беше мразила влажния въздух в подземието. Но сега слезе по тъмните стълби с факла в ръка, защото се чувстваше задължена да го направи. Вместо своето палто беше взела наметалото на баща си, неговите токи, пръстени и малкия, обсипан със скъпоценни камъни кинжал, който той носеше в празнични дни. Но него трябваше да изостави, както и своя дом, своето наследство. Знаеше, че няма как да не тръгне, но сърцето й се свиваше със силна болка.