Выбрать главу

Коленичи пред трупа на баща си.

— Моли се за мен — прошепна тя.

— Кира!

Тя се обърна, стресната. Арин се приближи към нея, помогна й да стане.

— Време е да тръгваме. Ела! Баща ти ще почива в мир с меча на бедрото си.

— Да — прошепна тя с очи плувнали в сълзи.

Той взе факлата от ръката й и я поведе по стълбата нагоре. Гастон беше застанал до вратата и тя сърдечно го прегърна.

— Ако е рекъл господ, пак ще се видим, милейди.

— Всевишният да те закриля, Гастон.

На двора Джей чакаше до нейната кобила. Тя се метна на седлото и зае мястото си в дългата редица от конници, товарни каруци и пехотинци. Арин възседна бойния си кон, вдигна ръка и керванът потегли.

Докато минаваше под подвижната решетка, Кира гледаше право пред себе си. Чак от върха на един хълм погледна към своята крепост — тя сияеше в златисточервените лъчи на залязващото слънце и се отразяваше в речните води. Кира побърза да сведе поглед, от страх да не избухне в плач.

— Само едни каменни стени, лейди — каза Арин, който се бе приближил незабелязано към нея. — Бездушен камък, който изоставяш, за да се слееш с душата на един народ.

Когато продължиха пътя си, при нея дойде отец Кориган.

— Ще открия ли душата на този народ? — попита го тя, защото знаеше, че е чул думите на Арин.

— Поне собствената си душа, милейди — отвърна й усмихнато той. — Добра компенсация за едни каменни стени. — Той посегна към ръката й и я стисна. — Бог да ви благослови, Кира.

— Всички нас.

Усмивката му стана по-широка.

— Да, както казвам винаги, милейди…

— Всевишният помага на онези, които си помагат сами, нали така?

— Има още една поговорка.

— Да?

Неведоми са пътищата божии.

— Амин, отче.

Хвърли последен поглед към своята крепост. После продължи да язди и повече не се обърна назад.

18

Ездата беше уморителна. Кира беше пътувала често с баща си от Сикерн до Лондон или на гости на семейство Маклауд. През зимата често минаваха по почти непроходими пътища, където заради колите с провизии много закъсняваха.

Все пак никога не беше пътувала с войска, която се стреми да напредва колкото може по-бързо, при това без да привлече вниманието на английската войска.

Не знаеше какво да очаква от нощите. На път за Лондон преспиваха двамата с баща й в домовете на приятелски семейства. Понякога спяха в удобна палатка край лагерен огън, върху меки дюшеци и придружени от многобройна прислуга.

Сега нощуваха на открито, в горите, на земята и без стоплящи пламъци. Всеки път някой оставаше на пост. Първата нощ лежа до отец Кориган, сложила глава на седлото. Посред нощ Арин дойде при нея, хвана я за ръка и я отведе до едно поточе недалеч от лагера. Любиха се безмълвно сред скалите и плискащите вълни. После се изкъпаха и Кира заспа до него, сложила буза на гърдите му.

И втора нощ двамата отидоха до потока.

Храната беше студена и спартанска. Но вода имаше предостатъчно. Яздеха с часове през горите. Кира не се оплакваше. Докато лежаха заедно втората нощ, Арин я попита:

— Съжаляваш ли за мекото пухено легло?

— Не, осеяното със звезди небе е прекрасно. — Освен това съм при теб… Но това не го изрече.

— Превръщаш се постепенно в истинска лейди извън закона.

Денем тя търсеше най-често компанията на отец Кориган.

Арин и неговите съветници яздеха начело, за да разберат какво е положението. Из този район бродеха хиляди англичани.

Освен Кира и нейната камериерка, и други жени придружаваха войската — перачки, готвачки и още много момичета, които просто се грижеха за войниците. Кира обърна вниманието на Арин върху тази толкова многобройна група и обясни:

— Те са съпруги и дъщери.

— Не всички…

— Където има мъже, винаги ще има и жени — отвърна той кратко.

Тази нощ не спа толкова добре. Въпреки предупреждението му, тя се бе влюбила в Арин. Сега го следваше и не се различаваше от другите жени, придружаващи своите любовници.

От време на време възникваха трудности, които забавяха напредването. Пороен летен дъжд беше размил един от пътищата. Наложи се да се върнат и да потърсят друг. Веднъж две товарни каруци заседнаха в плитка река и на войниците им трябваше цял следобед, за да измъкнат колелата от тинята.

Меките вълнисти хълмове преминаха в стръмни скали сред гористи клисури — в очите на Кира необичаен, но живописен пейзаж. По бреговете на потоците растяха в изобилие диви цветя.

Една сутрин съгледвачите, които бяха препуснали напред се върнаха в галоп към отряда и съобщиха, че едва са успели да се измъкнат от група бойци на Кресингам. Позициите на Уолъс бяха пред англичаните, тези на Де Морей — зад тях. Арин напусна конвоя за няколко дена. В негово отсъствие Кира се чувстваше много притеснена. Неговите хора се държаха приятелски и с уважение, но тя непрекъснато усещаше бдителния, изпитателен поглед на неговия братовчед.