— О, Джон… — поколеба се тя. Този разговор й се стори вече твърде личен. — Той много е обичал съпругата си.
— Несъмнено.
— Умряла е заедно с нероденото му дете. И той не иска друга. Може би не и друго дете. Освен това още не съм сигурна, дали наистина очаквам дете. Трябва ми малко повече време.
— След онази нощ край потока сигурно сте се размислили и сте преброили дните, милейди. Тъй че сте вече сигурна.
— Дори да беше така…
— Кажете го на моя братовчед. Или ще трябва аз да му го съобщя.
И той си тръгна, без да дочака отговор.
На другия ден тя яздеше със свито сърце през гората и си мислеше за заканата на Джон. Колко бавно напредват… Заради бавните товарни каруци пътуването им сякаш траеше вече цяла вечност и Кира едва понасяше вътрешното напрежение, което нарастваше с всеки изминал ден. Въпреки това напусна лагера и сега седеше край един поток, а босите й крака се люлееха във водата.
Когато я откри, Арин я вдигна безмълвно на крака и я прегърна. Известно време тя стоя притисната в него, после се дръпна леко и попита:
— Ти къде беше?
Той не отговори.
— За съжаление нямам време да те отведа в някое село. Утре тук ще дойдат приятели. Ще придружат теб и още няколко души.
Въпреки топлото време, тя потрепери. Та той току-що се бе върнал при нея… Не — при хората си. Тя само ги придружава.
— Значи битката ще започне.
— Да. Сложи си обувките.
Тя го послуша и той я хвана за ръка. По извита горска пътечка стигнаха до една цепната скала и той й помогна да се изкачи. От върха над урвата се откриваше широка гледка. В ясната нощ тя видя огньове.
— Там наблизо е абатството Крейг — обясни й Арин. — Утре, щом се развидели, ще потеглим натам, за да срещнем врага.
В тъмното лагерните огньове светеха като безброй светулки.
— Толкова много войници… — прошепна уплашено тя.
— Ще бъдат десетки хиляди от двете страни. Но мисля, че англичаните имат огромно превъзходство.
— О, Арин, не трябва да се биете. Обикновено преди толкова големи сражения командващите изпращат при противника хора за преговори. Едуард е понякога великодушен и състрадателен. Прощавал е на мнозина, въпреки че често са променяли позициите си и…
— Не, Кира, преговорите ще са безсмислени — прекъсна я той. — Мир няма да има.
Тя се вкопчи изведнъж в него и сложи глава на гърдите му.
— Не искам ти да умреш!
— Бъди сигурна, че ще положа всички усилия, за да изпълня желанието ти.
Сега трябва да му каже за бебето…
— Арин… — започна тя и го погледна.
— Да?
Но думите умряха в гърлото й. Не, подходящият миг още не е настъпил. Само преди малко го видя отново, а нейното признание не бива да го накара да се отдалечи, за да поразмисли.
— Искам само да съм с теб — прошепна тя.
Той вдигна засмян брадичката й, целуна я по устните.
— Да се върнем при потока.
Спуснаха се по стръмния скат, а на брега той й помогна да се съблече. После свали горната си дреха, ленената риза обувките, вълнения панталон. Разтреперана, Кира се вслушваше в плискащите се вълни, които танцуваха по камъните. Косата й се развяваше на лекия ветрец. Тя се притисна към Арин, загали го по лицето, по гърдите. Стори й се, че водата зашумя по-силно, а вятърът се усили. В бистрия поток се отразяваше сребърна луна, пръскаше нереална светлина, хвърляше лилави сенки.
Арин постла дрехата си на тревата и се отпусна заедно с нея. Известно време само я гледаше. В тъмнината сините му очи изглеждаха черни и толкова дълбоки, че погледът му въздействаше като докосване. После той почна да я гали с невероятна нежност. Понесена от желанието, тя се притисна към него, а вятърът премина в буря. Толкова много го желаеше, него и всичко негово — голата му кожа, неговия дъх. Той покри с целувки цялото й тяло. Нощният въздух охлаждаше влажните следи от устните му, но Арин запалваше отново и отново кръвта й с целувки, които галеха всичко — все още без средоточието на насладата й. Най-сетне устата му намери и тази трепереща перла.
След малко той се надигна. Лунните лъчи сякаш ги пронизваха. Под гърба си тя усещаше дъхавата горска пръст, чуваше тихия глас на Арин, който се смесваше с шепота на ветреца и песента на вълните. Скоро вятърът се засили, пак стана бурен, а гръмотевиците го придружаваха в ритъма на техните две сърца. Кира се наслаждаваше алчно на тежестта на тялото му усещаше силата му, вдишваше аромата на горещата му плът.
Тя се стресна в съня си и скочи — беше отново сама на брега на потока, под един могъщ дъб. До нея лежаха грижливо сгънатите й дрехи, наметалото на баща й покриваше голото й тяло.