— Какво сте намислили? Искате да ме видите обесена на някоя от гредите на тавана в голямата зала?
— Чисто и просто да ви обеся, милейди? — отговори й Арии Греъм. — Може да сме варвари, но се налага все пак да допуснете, че имаме и малко фантазия.
— Не се съмнявам, че притежавате твърде развинтена фантазия. Освен това замъкът сега е ваш. Но ви моля да се позамислите — мъжете тук нямат нищо общо с… — Неволно млъкна и избегна погледа му — със скорошните събития във вашите земи. — Не искаше да изглежда плаха и се накара пак да го погледне.
— Те може би не, но вие сте имали, разбира се, нещо общо.
Това въпрос ли беше или твърдение? Думите на Греъм произнесени на нормандския френски на лондонския двор, объркаха Кира повече от грубия галски, който бе предпочитал до този миг. Защото сега думите му звучаха по-меко, но толкова заплашително. Тя се поколеба, разбра и яростта му, още повече болката му от преживяната загуба, накърнената гордост. За малко да признае своята мъка и да се хвърли в краката му.
— Името ми беше използвано, но аз…
— За вас няма прошка — прекъсна я той тихо.
— Моля?
— Никаква прошка, лейди. Тези думи изрече вашият добър крал Едуард в Бъруик на разпети петък, на 30 март 1296-та. Сигурно сте чували за това. Той нападна града и изтреби безмилостно жителите му. Близо четиридесет хиляди умряха в тази нощ. Едуард бил разярен, защото племенникът му паднал убит от стрела. Дори собствените му свещеници го умолявали да спре клането. Съгласил се едва когато станал свидетел на раждането на дете, чиято майка току-що била насечена на парчета.
— Да, зная… — Кира сви в юмруци треперещите си ръце. — Страховита кървава баня… Но хората тук не са извършили никакво престъпление. Нима изтребването на невинни е част от вашето отмъщение, сър?
— Как може да е невинен някой, който служи на господар като Кинси?
— В замъка останаха само хората от някогашната свита на моя баща и техните семейства. Тези хора никога не са яздили редом с Кинси и ви се кълна, че нямат вина за… — Тя млъкна смутена, защото видя как в очите му пламна ярост примесена с отчаяние.
— За смъртта на жена ми и на моето дете?
Вече не можеше да издържа погледа му. Крал Едуард я беше обещал на Кинси. Но сватбата още не се беше състояла. По времето, когато тя стана пълнолетна, английският крал премаза най-безскрупулно Уелс и въпреки споровете с Франция се обърна и срещу шотландците. Англия и Шотландия бяха воювали и преди за пограничните земи. Но никога толкова яростно. Кира знаеше колко жестоко е бил сравнен със земята Хоук’с Керн — домът и земите на Арин Греъм. Заключени в плевня, неговите воини са били изгорени живи. После англичаните запалили и дома му.
Кинси твърдеше, че не знаел, че бременната съпруга на Арин Греъм се намирала сред тези стени. И все пак… Дали се е задушила от дима, или е загинала сред бушуващите пламъци?
— Обитателите на тази крепост нямат вина за това.
— Възможно. Но вие се надявате, може би, че ще имате смелостта да ми се съпротивлявате, макар аз да вярвам, че съм ви победил.
Тя сви смаяно чело.
— Какво значи това? Та нали желанието ви е да си отмъстите на мен. Щом е така, сторете го, покорете и хората ми — едва ли ще е трудно, защото в сърцата си те са повече шотландци, отколкото англичанин. Сигурно ще ви благодарят за милосърдието и ще ви служат вярно. Но мъртви няма да са ви от полза. Тъй че отмъстете на мен!
— Разбира се, лейди — увери я той и тръгна със широки крачки към вратата на параклиса.
В същия миг в него се втурна тъмнокос воин, хванал шлема под мишница.
— Арин, откри ли я?… — Видя Кира и млъкна.
— Да, намерих я — заяви Арин и се обърна към Кира. Новодошлият се втренчи в нея, после се прокашля.
— Е, да…
— Отведи я в източната кула — заповяда Арин и я изгледа отново с безстрастни сини очи.
— Веднага ли?
— Да, веднага. Тя предложи да я обесим. На което й отговорих, че може да сме варвари, но имаме малко повече фантазия.
— Но моля те, Арин…
— Отведи я в стаята на върха на източната кула, Джей. Нека ме чака там.
Ингрид изтича, разстроена, към господарката си.
— Милейди, ще дойда с вас…
— Вие ще слезете в залата! — отсече Арин.
— Не! — извика Кира и се вкопчи в камериерката си. — Да не сте й сторили зло, тя е невинна…
— Тя не може да остане с вас. — Как се казвате? — обърна се Арин към уплашеното русо момиче. — Името ви?
— Ин… Ин… Ин…
— Боже милостиви! — простена той. — Та аз само ви попитах как се казвате.
— Това е моята камериерка Ингрид — обясни Кира.