— Вече дойдоха и неговите хора, които ще ни пазят. Хари Мактавиш, някогашният управител на Хоук’с Керн, много добър човек, ни обясни, че трябва да изчакаме още малко, преди да потеглим. Иначе може да се озовем в ръцете на англичаните. О, милейди, ако моят Свен загине, ще ми е все едно в каква опасност ще се озова — той е моят живот!
— На този великан положително нищо няма да му се случи.
— Да, вярно, той наистина е огромен. — Ингрид продължаваше да подсмърча, но личеше, че много се гордее със своя съпруг. — Сър Арин е голям военачалник. Те ще спечелят битката.
Камериерката се разрева още по-силно, а Кира се опита да я успокои. Но когато погледна покрай нея, отново изпита чувството, че дърветата я наблюдават. В шепота на вятъра сякаш се таеше нещо зло. Очи в сенките и на светло, в леко олюляващите се клони, в шумолящите листа… Кой ли се крие ей там, в гъсталака? И защо?
Да, време е. Той тържествуваше, че можа да я смути. Тя знае, че я наблюдават.
Беше чакал толкова търпеливо и се бе преструвал на покорен дезертьор. Какви идиоти!
Англичаните ще победят, а шотландците ще лежат в прахта. И ще се лее кръв. Защото предателите, които оживеят след битката, ще понесат заслуженото наказание. Законът определя каква съдба очаква предателя. Английският закон! Законът на английския крал. А всички, които служат на английската слава, ще пожънат плодовете на усилията си.
Шотландците бяха потеглили преди малко. Той вече знае каквото трябва. Сега ще се върне при своите, при бъдещите победители. Измъкна се тихо от гората и се приготви за самотното си пътуване.
Шотландците се бяха събрали в абатството Крейг от всички части на страната. Бяха препускали дни или седмици — бедни арендатори, богати и могъщи мъже, хора от планините и долините, пикти, скоти, британци, англосаксонци, хора от Севера. Потомци на всички родове, образуващи шотландския народ. Но много от лордовете, дали на Едуард клетва за вярност, не се появиха.
Само някои от техните васали, които умееха въртят мечове препуснаха на силни бойни коне към полесражението, защото знаеха как се премахват врагове.
Тази лятна нощ лагеруваха по височините около манастира Крейг. Стари приятели се поздравяваха, разменяха спомени за войни срещу англичаните, в които бяха участвали рамо до рамо. Сред отзовалите се на призива на Уолъс имаше и нови лица. Обединени под командата на човек, който търсеше не богатство а само свободата на Шотландия, те щяха да се сражават един до друг.
Събрани в абатството Крейг, англичаните също наблюдаваха лагерните огньове. Хиляди. Може би десетки хиляди.
Както и много други, Арин стоеше на скалата и гледаше трепкащите пламъци. Глъчката и смехът, солените шеги, които даваха кураж на бойците, постепенно за млъкваха. Твърдо решени, те се бяха насърчавали взаимно в страстната си привързаност, в отчаяната си загриженост за отечеството. Оръжие, толкова силно като тези толкова много храбри сърца и безумно смели души, англичаните със сигурност не притежаваха.
Пиха, но с мярка, смяха се малко по-тихо от обикновено, оплакваха покойни приятели и роднини, мъже, които лежат в английските затвори и ще бъдат екзекутирани за държавна измяна. Арин прокара замислено поглед по тези мъже. Не видя свещеника. Отец Кориган може би коленичеше някъде в сянката и се молеше. Джон се присъедини към братовчед си, който му кимна потиснато.
— Силна войска! Ти отдавна се присъедини към отрядите на Уолъс, а сега той ни е събрал всички до един.
— За тази цел му бе нужен Андрю де Морей, богат земевладелец от благородно потекло. За щастие той притежава и други достойнства. Умее да се бие, никога не се е прекланял пред чужд крал и бе нападал англичаните с успех още по-голям от този на Уолъс.
— Събраха ни двама велики бунтовници.
— Така е. След кратко мълчание Джон попита: — Ти поговори ли с твоята лейди, преди да потеглиш?
— С моята лейди?
— С Кира.
— А! Значи е станала изведнъж моя лейди? Мислех, че не я понасяш и й нямаш доверие.
— Какво да ти кажа, има открит поглед.
— Не, не я събудих преди да потегля. Защо те интересува това?
— Засега няма значение. Видя ли безбройните огньове на англичаните?
— Разбира се.
— Как мислиш? Ще умрем ли?
Арин сви рамене, после се засмя.
— Не, нали ти обещах.
— Тъй или иначе, кланът ще продължи да живее.
— Разбира се, той е широко разклонен във всички краища на страната.
— Да, ако ние намерим смъртта, мнозина ще останат живи и ще обичат тази страна, която се надявам да извоюваме за тях.
— Не искаше ли да ми кажеш още нещо, Джон?