— Кой е главнокомандващият тук?
— Да не се надяваш да ми избягаш, като коленичиш пред по-високостоящ? Няма да можеш. Джон де Уорън е болен, Кресингам е глупак, пълен идиот! Освен това проявява към бунтовниците по-малко търпение от който и да било друг. Тъй че едва ли ще ти помогне. — Той я хвана ядосан за ръката и я издърпа от палатката.
Кира видя, че много рицари вече бяха яхнали конете си. Други се суетяха наоколо. Едни точеха мечове, други кърпеха такъми, трети развяваха знамена. Кинси извика високо Ричард който доведе кобилата на Кира.
Кинси вдигна бързо пленницата си на седлото после я погледна усмихнат.
— Мила моя, въпреки всичко сватбата ни ще се състои.
Все още с ръце вързани на гърба, й беше много трудно да запази равновесие на гърба на коня. Въпреки това вдигна предизвикателно глава.
— Никога няма да се омъжа за теб, Кинси! От самото начало те презирах, а сега те мразя повече от когато и да било.
— О, виж я ти, изтънчената, високомерна лейди! Да не мислиш случайно, че ще останеш за дълго моя съпруга?
— Ако откажа, не можеш да се ожениш за мен!
— Много грешиш. Ще намеря пътища и начини да те принудя.
— Ами ако умра преди венчавката? Това ще ти провали плановете, нали Кинси?
— Не се надявай да получиш възможност за благородно самоубийство…
— Няма да са ми нужни особени усилия. Кобилата ми не е боен кон. Предполагам, че както съм с вързани ръце, тя ще ме понесе, ще ме хвърли и ще си строша врата. Толкова е просто.
Кинси се поколеба и я погледна неуверено.
— Не я слушай! — предупреди го Ричард. — Само дебне начин да избяга, нали иска да се върне при своя безбожен любовник.
— Как би могла да избяга? — попита ядосано Кинси.
— Наистина — как? — обърна се тя с меден глас към сър Ричард. — Освен това как може да сте толкова сигурни, че ще победите бунтовниците?
Кинси извади нож от ножницата на пищяла си. Няколко секунди тя беше почти сигурна, че ще забие острието му в гърлото й. Вместо това той преряза въжето и тя можа да разтрие болезнено натъртените си китки.
— Е, трябва да ми благодариш Кира. — Тя отговори безмълвно на погледа му и се усмихна. — Само едно погрешно движение и ще те нашибам до смърт. Коня ми, Ричард! Свикай хората, битката скоро ще почне.
Арин знаеше, че сега Ричард де Ланди се бие за англичаните. Именно той трябваше да ги възпре да не минат през моста. Конниците със сигурност щяха да потънат в блатото.
Само че английските командващи сигурно бяха прекалено самоуверени или толкова ядосани на „простолюдието“, което се е осмелило да ги предизвика. А може и да не се доверяваха на Де Ланди, преминал наскоро на тяхна страна.
За голям късмет на шотландците, двамата английски командващи се бяха сблъскали, изглежда, със сериозни проблеми. Тъй като здравето на Де Уорън не беше никак добро, той беше помолил, но напразно, Едуард да го освободи от задълженията на командващ. Що се отнася до Кресингам, бирника на Едуард, той беше толкова омразен на съотечествениците си, че му се подчиняваха само пряко волята си.
Над река Форт минаваше тесен мост. Английската конница напредваше в две редици.
— Да тръгваме ли? — попитаха неколцина шотландци.
— Не, ще поизчакаме! — отговори Арин. Дисциплината на която бе учил хората си, сега даваше плодове. Всички търпеливо зачакаха.
Англичаните бавно се приближаваха. Мина половин час.
— Арин… — подхвана нервно Патрик и направи с бойния си кон няколко крачки напред.
— Ще чакаме.
Търпение и дисциплина. На муцуната на Пикт беше кацнала конска муха. Конят се вдигаше нервно на задни крака и въртеше опашка.
— Хайде, кротко — мило увещаваше Арин бойния си жребец. Ще го настигне ли този ден смъртта? Ако ли не, ще може ли най-сетне да си отмъсти? Измъчван вече година от угризения на съвестта, беше укротявал с гняв силната болка. Но ако остане жив този ден… Още половин час.
Ако оживее след тази битка, може би ще погребе завинаги своите покойници и ще се освободи от миналото, ще стане независим, защото и Шотландия трябва да се развива занапред като независима страна.
Не искаше да се измъчва и реши да не мисли за Кира. Но времето се влачеше, животът и смъртта натежава еднакво на двете блюда. Не беше в състояние да пропъди спомена за онази последна среща в гората. Остави я, без дума да й каже. Беше й заявявал, че никога няма да се ожени за нея и никога няма да я обича.
Това не беше вярно: обичаше я, имаше нужда от нея. За да надвие угризенията си, оскърби Кира. Чувството за вина продължаваше да го преследва. Да, носеше вина пред мъртвите от Хоук’с Керн, пред Александра, нежната, сладка възлюбена от детските години, жената на неговото сърце, неговата душа която мечтаеше за свободата на Шотландия, която му даваше сили за да преследва тази съдбоносна мечта. В онзи ужасен ден той я бе изоставил. Но днес ще изкупя вината си, мислеше си сега.