— Аз съм англичанин, винаги съм бил такъв. Когато ме взеха войник в началото на войната, признах това съвсем открито. И тъй като бях млад, те ми повярваха, че не съм дезертьор. Взеха ме във флотата и аз им бях благодарен. Беше ми все едно под чий флаг плавам. Главното беше, че бях в морето. И успях, повярвайте. Сега съм втори кормчия на…
— Знаем кораба — прекъсна го остро Джорджина. — Чрез него те намерихме. Трябваше ни повече от месец. Една американска търговска компания никога не пази списъците на отцепилите се моряци. Братята ми винаги знаят къде са екипажите им, когато корабът е в пристанището… Но това вече няма значение. Ти си станал поддръжник на англичаните! Четиримата ми братя доброволно предоставиха корабите си в служба на родината по време на войната. Знаеш ли, че лесно можехте да се срещнете в бой?
— Успокой се, мила — намеси се Мак. — Нали знаеш, че е бил принуден да се бие срещу нас.
— Това да, но той открито признава, че е предател!
— Не, той призна само лоялността си към отечеството. Никой не би го обвинил в предателство.
Прав беше. Джорджина бе принудена да се съгласи, макар че никак не й се искаше. Да вървят по дяволите всички англичани! Как мразеше тия адски изчадия! Не само й бяха взели годеника, ами го бяха привлекли на своя страна. Сега Малкълм беше англичанин и очевидно се гордееше с това. Все пак той си оставаше неин годеник — а войната беше свършила.
Лицето на Малкълм се оцвети в пурпурно червено. Дали се смути или се ядоса на обвиненията й, тя не знаеше. Във всеки случай нейните бузи пламтяха от гняв. Не така си бе представяла новата среща с любимия.
— Мак е прав, Малкълм. Съжалявам, че избухнах. Тези стари истории… Те вече не са важни. Всъщност нищо не се е променило. Чувствата ми към теб са същите. Това, че сега стоя пред теб, е достатъчно доказателство.
— Да, но въпреки това не разбирам защо си дошла.
Джорджина го изгледа смаяно, после очите й се присвиха в тесни цепки.
— Защо? Отговорът би трябвало да бъде ясен. Въпросът по-скоро е защо изобщо е трябвало да идвам. А на този въпрос ще отговориш ти. Защо не се върна в Бриджпорт веднага след войната?
— Нямаше причина.
— Така ли? — Дъхът секна в гърдите й. — Аз съм на друго мнение. Имаше една малка подробност — нашата сватба. Или предпочете да я забравиш?
Малкълм не посмя да я погледне в очите, но отговори:
— Не съм я забравил. Само си казах, че ти няма да пожелаеш да се омъжиш за англичанин.
— По-скоро е било обратното: ти не си искал да се ожениш за американка — поправи го студено тя.
— Не, не беше така — опита се той да се защити. — Честно, не вярвах, че ще ме чакаш. Корабът потъна и помислих, че ме смяташ за мъртъв.
— Ти май забравяш, че произхождам от моряшко семейство? Вярно е, научихме, че корабът ти е потънал. Но също така узнахме, че нито един член на екипажа не е загинал. За съжаление не успяхме да разберем какво е станало с теб по-нататък… Най-после някой те видял на борда на „Погром“. Готова съм да призная, че си имал известно право да не се върнеш при една годеница, която вероятно изобщо не те чака. Но най-малкото, което може да се изисква от теб, е да си изясним отношенията. Трябваше поне да ми пишеш, щом пътуването ти се е сторило толкова дълго и трудно. От известно време насам пощенските връзки между нашите две страни са редовни и сигурни. Самата аз видях няколко английски кораба в нашето пристанище.
Джорджина съвсем съзнателно влагаше тази подигравка в гласа си. Само като си помислеше колко години бе чакала този мъж. Мъж, който изобщо е нямал намерение да се върне при нея! Сигурно никога нямаше да го види отново, ако не беше дошла в Англия. Тя беше дълбоко наранена и не обръщаше внимание на обясненията му. Малкълм изобщо не я поглеждаше.
— Но аз ти писах.
Тя веднага разбра, че я лъже. Той просто не искаше да нарани гордостта й, този жалък подлец. Очевидно не проумяваше, че тя е пожертвала гордостта си още преди много години, за да го има. Нямаше смисъл да се вълнува толкова от лицемерните му извинения, защото всичко беше лъжа. Господи, та самата тя бе му измисляла много по-достоверни оправдания през дългите години чакане! Какви ги говореше той!
Джорджина положи усилия да потисне напиращия гняв, макар че беше безкрайно разочарована от Малкълм. Значи той не беше толкова съвършен, искрен и честен, за какъвто го беше мислила винаги. Сега се чувстваше изигран и притиснат до стената, но поне не искаше да нарани чувствата й с жестоката истина. Всъщност, погледнато от друга гледна точка, това говори в негова полза, каза си тя.
— Очевидно писмото не е стигнало до мен, Малкълм — отговори равнодушно тя, без да обръща внимание на многозначителното пухтене на Мак. Много й се искаше да го срита в пищяла. — Приемам, че в писмото си ми писал за края на войната?