— Но Рийгън му дава да се разбере — добави Джеймс със злобна усмивка.
— Как?
— Всеки път, щом разбере, че се е карал с някого от нас, го оставя да спи на дивана.
— По дяволите, наистина ли?
— Разбира се, знам го от самия него. Посещавай ги по-често, докато ме няма.
— Да пием за това — ухили се злобно Антъни. — Идън на дивана, ех че гледка!
— Не е толкова лошо, колкото кашата, която си забъркал с младата си жена.
— Не започвай пак, ако обичаш!
— Не се бой. Но се надявам да загладиш положението, докато се върна. Защото след няколко месеца ще освободя Джереми от твоето опекунство и няма да има кой да застава между вас. Ще останеш сам с малката шотландка и…
Смехът на Антъни прозвуча унило, но все пак с надежда.
— Но ти ще се върнеш, нали?
ГЛАВА ДЕВЕТА
Цялото семейство се бе събрало на кея да се сбогува с Джеймс: Джейсън и Дерек, Едуард с всичките си деца, Антъни и малката шотландка, която наскоро го бе уведомила, че ще става баща, и той изглеждаше малко пребледнял и стреснат. Джереми, този непрокопсаник, беше в чудесно настроение, макар че за първи път от шест години насам се разделяше с баща си. Но той си беше направил добре сметката какво може да очаква от опекунството на чичо си Тони. За съжаление скоро щеше да установи, че Джейсън и Еди също ще го държат под око и ще го наказват много по-строго, отколкото Джеймс и първият му офицер Конрад.
Настъпващият прилив скоро прекрати церемонията по сбогуването. И без това Джеймс едва понасяше люлеенето на кораба, закотвен за кея, защото го мъчеше ужасен махмурлук, отговорен за който беше милият му брат Тони. За малко да забрави писмото до жена му, в което й обясняваше какво всъщност е станало с момичето от бара, което според нея бе споделило леглото на Тони. Джеймс повика Джереми на стълбичката към кея и му подаде плика.
— Дай го на леля си Рослин, когато Антъни не е наблизо.
Джереми моментално скри писмото в джоба на панталона си.
— Любовно послание, нали?
— Любовно? — изпухтя възмутено Джеймс. — Я се махай оттук, хлапе! И внимавай…
— Знам, знам. — Джереми заклинателно вдигна ръце. — Няма да върша нищо, което не си вършил и ти. — Той се обърна и хукна надолу, преди баща му да е посегнал да го удари. Но по лицето на Джеймс се изписа горда усмивка. Той се обърна към палубата и се озова лице в лице с Конрад Шарп, първи щурман на „Мейдън Ан“ и негов най-добър приятел.
— Какво беше това?
Джеймс сви рамене, макар много добре да знаеше, че Конрад е забелязал писмото.
— Налага се да помогна малко на брат си. Жена му така го скастри, че скоро няма да посмее да я погледне.
— Мислех, че не искаш да се намесваш — напомни му Кони.
— Е, все пак ми е брат. Макар че след номера, който ми погоди миналата нощ, не би трябвало да ме е грижа за него. — Той посрещна смело изпитателния поглед на Кони, макар че главата му бучеше. — Този негодник е виновен за днешното ми състояние.
— Не без твое участие, нали?
— Разбира се, нима можех да допусна собственият ми брат да ме надпие? Ще се заемеш ли с отплаването, Кони? В момента не ме бива за нищо. Ела после в кабината и ми докладвай.
След един час Кони влезе в кабината на Джеймс да вземе порция ръж от добре напълнения сандък и приседна до него на писалището.
— Още ли се тревожиш за момчето?
— За този тарикат? — Джеймс решително заклати глава, при което отново потрепери от пронизващите болки. После бързо отпи голяма глътка от силната отвара, която Кони му донесе от кухнята. — Тони ще се погрижи Джереми да не попада в затруднено положение. Ако някой се тревожи за младия негодник, това си само ти. Би трябвало да имаш свой син, Кони!
— Може и да имам. Само че още не съм го открил. Ти сигурно си създал още няколко деца, за които дори не подозираш.
— О, небеса! И едно ми е достатъчно — отговори с добре изигран ужас Джеймс и Кони се развесели. — Е, докладвай. Колко души от стария екипаж успя да наемеш?
— Осемнадесет. Останалите места също са заети, с изключение па боцмана, но ти вече го знаеш.
— Значи ще пътуваме без боцман. Това ти създава допълнителна работа, Кони.
— Вярно е. Но вчера успях да намеря човек, който се представи доброволно. Отначало искаше да го вземем като пътник, него и брат му. Казах му, че „Мейдън Ан“ не вози пътници, и той се съгласи да работи. Не бях виждал по-упорит шотландец.
— Пак ли шотландец? Достатъчно ядове си имах с тях в последно време. Първо търсихме братовчеда на лейди Рослин, после се сблъскахме с една дива котка и придружителя й…
— Мислех си, че си забравил този случай?