Тя се усмихна на опита му да разведри обстановката, но веднага се опомни. Вече се бе поуспокоила, но представянето все още не беше свършило и за нея беше по-добре капитанът да продължи да я смята за развълнувана и да припише евентуалните й грешки на нервността.
Джорджина поклати глава в отговор на въпроса му и бавно повдигна брадичката си, имитирайки отлично момче на нейната възраст. Възнамеряваше да го погледне за миг и бързо да сведе засрамено очи. Надяваше се детинското й държание да отклони вниманието му. Но стана нещо съвсем друго. Тя го погледна в лицето, сведе бързо глава, но после, без да може да го предотврати, главата й отново се надигна и тя се взря зашеметена в зелените очи, които помнеше така добре, сякаш всяка нощ ги сънуваше.
Невъзможно! Той? Тук? Този дързък великан, когото се надяваше да не види никога вече! Тук? Не беше възможно това да е мъжът, комуто трябваше да прислужва. Имаше ли човек с такъв лош късмет като нейния?
По лицето й се изписа истинска паника. Мъжът попита с подчертана небрежност:
— Нещо не е наред ли, малкият?
— Не — отговори с мъка тя и толкова бързо сведе поглед, че остра болка прониза слепоочията й.
— Надявам се, че все пак няма да се превърнеш в грахова супа?
Тя едва успя да промърмори някакъв отрицателен отговор.
— Слава Богу! В момента не бих могъл да понеса подобна гледка.
Какви глупости говореше? Всъщност трябваше да я посочи с пръст и да извика: Ей, ти! Наистина ли не я позна? Сети се, че през цялото време я наричаше „малкият“, и колебливо вдигна глава, за да го погледне отново. По лицето му не се четеше нито изненада, нито гняв или съмнение. Очите му я гледаха с все същата откритост и леко веселие. Той изобщо не я помнеше. Дори името на Мак не го накара да се замисли.
Невероятно. Вярно, днес тя изглеждаше по-различно от онази вечер в кръчмата, когато дрехите й бяха твърде големи и, за съжаление, тесни на неподходящото място. Днешните й пасваха отлично и бяха съвсем нови. Само шапката беше същата. Превръзката, която стягаше гърдите й, и широкият жакет правеха фигурата й момчешка. Освен това осветлението в кръчмата не беше кой знае какво. Може би това беше причината да не я познае. Освен това, защо да помни някаква си дребна случка? Ако се съдеше по бруталния начин, по който се бе отнесъл с нея в таверната, сигурно е бил пиян до козирката.
Джеймс Малори веднага забеляза как нервността й постепенно се стопи, когато повярва, че мъжът насреща й не я е познал. Самият той на няколко пъти трябваше да затаи дъх, очаквайки напрегнато дали тя ще го познае и очаквайки нападение, подобно на онова в кръчмата. Очевидно тя се убеди, че самоличността й е останала скрита, затова реши да си мълчи и да продължи да играе ролята на момче — точно както се беше надявал.
Всъщност вече можеше да се отпусне, но възбудата, която го обзе в мига на влизането й, не искаше да се уталожи. Цяла вечност не бе усещал толкова силно сексуално желание. Повечето жени позволяваха да ги завладеят твърде бързо. Дори приятното съревнование с брат му Антъни за завоюване разположението на дамите бе загубило очарованието си дълго преди да напусне Англия преди десет години! Отдавна бяха престанали да мислят за наградата. Важен беше двубоят между тях двамата. Жените, които прелъстяваха, нямаха никакво значение — а и бяха твърде много.
Това тук беше съвсем ново. Чувството, че на всяка цена трябва да притежава една определена жена, беше в състояние да накара дори опитен женкар като него да загуби самообладание. Този път желаеше не коя да е жена. Искаше тази. Веднъж вече му се бе изплъзнала и загубата беше болезнена. Досега прелъстяваше жените и веднага ги забравяше, но този път беше запленен от тайнствеността, която обграждаше новия обект. А може би беше запомнил единствено сладкото й малко дупе.
Всъщност причината нямаше значение. Важното беше да я притежава. Той самият беше изненадан от държанието си, защото играта, която играеше този път, беше съвсем нова. Внезапно се бе отърсил от обичайната си преситеност и в нейно присъствие трепереше от възбуда. Подобна чувственост му изглеждаше направо смешна, особено като се имаше предвид, че още не я бе докоснал, а и в близко време нямаше да си го позволи. Играта все още не беше започнала. Предстояха им много вълнуващи епизоди, които изискваха неопределено време.
Трябваше да се държи на разстояние от тази привлекателна женичка, затова се запъти към масата и разгледа съдържанието на сребърните съдове. В този миг на вратата се почука.
— Джорджи… така ли беше?
— Моля, капитане?
— Как беше името ти? — попита през рамо той.
— Да, да, Джорджи, сър.
Мъжът кимна.